Отприщен гроб

Робин се изправи, направи няколко крачки към вратата и тогава се случи нещо странно.

Внезапно знаеше – не беше догадка или надежда, знаеше го, – че Страйк току-що е пристигнал край сляпото петно при оградата. Убеждението ѝ бе толкова силно, че се закова на място. После бавно се обърна към Емили.

– Кои са родителите на Джейкъб?

– Аз не… ние не… Не бива да питаш такива неща.

– Кажи ми – подкани я Робин.

Робин едва успяваше да види бялото на очите на Емили на гаснещата светлина, влизаща през капандурата. След няколко секунди Емили прошепна:

– Луиз и Дзян.

– Лу… сериозно ли?

– Да… На Дзян не му е позволено да бъде с по-младите жени. Той е НПМ.

– Какво означава това?

– Непроизвеждащ мъж. На някои от мъжете е забранено да бъдат с жени в детеродна възраст. Сигурно никой не е вярвал, че Луиз може да забременее, но… ето че се появи Джейкъб.

– Какво имаше предвид, като ми каза, че Дайю вършела непозволени неща във фермата?

– Нищо – прошепна Емили, вече изпаднала в паника. – Забрави, че аз…

– Слушай – заяви твърдо Робин (знаеше, че Страйк е там, сигурна беше), – дължиш ми го.

След няколко секунди мълчание Емили прошепна:

– Дайю просто се измъкваше, вместо да седи над уроците, това е всичко.

– И какво правеше, като се измъкваше?

– Обикаляше из гората и из хамбарите. Попитах я, а тя ми отговори, че правела магии с други хора, които били чисти духове. Понякога имаше у себе си бонбони и малки играчки. Държеше в тайна откъде ги е взела, но ни ги показваше. Не беше каквато я изкарват. Беше разглезена. Подла. Бека също го виждаше, но се правеше, че не е така…

– Защо ми каза, че Дайю не се е удавила?

– Не мога…

– Кажи ми.

– Трябва да вървиш – прошепна уплашено Емили. – Дзян те чака.

– Ами тогава говори бързо – настоя Робин. – Кое те накара да кажеш, че Дайю не се е удавила?!

– Защото… просто… Дайю ми каза, че ще си тръгне с онова по-голямо момиче и ще живее с нея. – В гласа на Емили звучеше странен копнеж.

– За Чери Гитинс ли говориш?

– Ти откъде…?

– Чери ли беше?

– Да… Толкова ревнувах. Всички много обичахме Чери, тя беше като… като истинска… като онова, което наричат майка.

– А невидимостта какво общо има?

– Но ти как…?

– Кажи ми.

– Стана вечерта, преди да отидат на брега. Чери раздаде на всички ни специални напитки, но на мен вкусът не ми хареса. Изсипах моята в мивката. Когато всички други бяха заспали, видях как Чери помага на Дайю да излезе през прозореца на спалното помещение. Знаех, че не иска някой да види какво е направила, затова се престорих на заспала, а тя се върна в леглото си.

– Бутнала е Дайю навън през прозореца, а тя самата си е легнала?

– Да, но е направила каквото Дайю е поискала от нея. Дайю можеше да накара хората да си патят от Папа Джей и Мадзу, ако не ѝ играеха по свирката.

Отдолу долетя вик:

– Роуина!

– В банята съм – викна Роуина. После се обърна към Емили, която вече не виждаше в тъмното и настоя:

– По-бързо. Каза ли на Кевин какво си видяла? Кажи ми, моля те!

– Да, по-късно – отговори Емили. – Цяла вечност по-късно. Като разправих на Бека, че съм видяла Чери да помага на Дайю да излезе през прозореца, тя ми се скара: „Не си видяла това, няма как. Ако ти се е сторило, че Дайю я няма в леглото, то е, защото тя може да става невидима“. Бека също обичаше Чери. Всичко би направила за нея. Когато Чери си отиде, плаках дни наред. Беше като да изгубиш… о, боже – изпадна в паника Емили.

По коридора приближаваха стъпки. Вратата се отвори и лампата бе светната. На прага бе застанал Дзян, облечен в син анцуг. Джейкъб отвори очи и взе да издава плачливи звуци. Дзян се намръщи и отвърна поглед от сина си.

– Извинявай – обърна се Робин към Дзян. – Имах нужда да отида до тоалетната, а после обяснявах на Емили кога за последно му дадох да пие и му смених…

– Не ми трябват подробности – тросна се той. – Да вървим.

87

Деветка на четвърта позиция:

Идва твоят най-близък.

На него можеш да се довериш.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Докато Дзян и Робин слизаха по стълбите, той промърмори:

– Тази стая вони.

Окото му трептеше по-силно от всякога.

Робин не отговори нищо. Може би силното ѝ изтощение си казваше думата, но сякаш се бе превърнала в маса от нерви и свръхчувствителност: също както със сигурност бе разбрала, че Страйк е дошъл при оградата, така сега бе уверена, че колкото по-дълго се задържи във фермерската къща, за нея ще става по-зле.

Когато вече слизаха по онази част от стълбището, която бе застлана с червен килим, Робин чу дружен смях и от странична стая се появи Уейс с чаша в ръка, в която като че имаше вино. Сега беше в копринен вариант на синия анцуг, носен от редовите членове, и пак бе обул скъпите си кожени чехли.

– Артемида! – възкликна той, сякаш предишната вечер не я беше имало, сякаш той не знаеше, че е наредил да бъде заключена в сандък, нито че е прекарала трийсет и шест часа без сън. – Приятели ли сме отново?

– Да, Папа Джей – отвърна тя с надежда да е изобразила достатъчна смиреност.