– Къде? – попита разтревожена Робин.
Представяла си бе, че ще пътуват право за Лондон. Искаше да се отдалечи на възможно най-много километри от Чапман Фарм, да се озове в Лондон сред нормалността и безопасността.
– Взех стая в хотел наблизо – отговори Страйк. – Щом искаш полиция, редно е да се обърнем към местния участък.
– Ами ако ни подгонят? – Робин хвърли поглед през рамо. – Ами ако дойдат да ни търсят?
– Нека дойдат – изръмжа Страйк. – С голямо удоволствие ще подредя още няколко от тях.
Но когато я погледна, зърна неистов страх.
– Няма да дойдат – изрече с нормалния си глас. – Нямат пълномощия извън фермата. Не могат да те отведат обратно.
– Не – промълви тя повече на себе си, отколкото на него. – Не, предполагам… че не могат.
Внезапното озоваване на свобода бе твърде огромно събитие за Робин, та да го възприеме за няколко секунди. Продължаваха да я заливат вълни на паника: представяше си какво се случва в Чапман Фарм, питаше се колко скоро Джонатан Уейс ще научи, че я няма. Почти невъзможно ѝ бе да осъзнае, че юрисдикцията му не се простираше до този тъмен и тесен път, ограден с дървета, още по-малко до интериора на колата. Страйк беше до нея, голям, солиден, истински. Едва сега ѝ хрумна какво щеше да ѝ се случи, ако него го нямаше въпреки абсолютната ѝ увереност, че я чака.
– Ето тук е – каза Страйк, когато пет минути по-късно спря на тъмен паркинг.
Страйк угаси двигателя, а Робин разкопча колана си, леко се надигна от мястото си, прегърна го, зарови лице в рамото му и се разплака.
– Благодаря ти.
– Няма защо – промълви в косата ѝ Страйк, като също я прегърна. – Това ми е работата, нали… Ти се върна – добави тихо. – Сега всичко е наред с теб…
– Знам, знам – изхлипа Робин. – Извинявай… извинявай…
И двамата бяха в неудобни пози за прегръдка, особено при положение че Страйк още беше с предпазния колан, но никой не пусна другия в продължение на няколко дълги минути. Страйк нежно галеше Робин по гърба, а тя го притискаше силно и мокреше яката на ризата му, като от време на време се извиняваше. Вместо да се отдръпне, когато той допря устни до върха на главата ѝ, тя го прегърна още по-здраво.
– Всичко е наред – повтаряше той. – Няма страшно…
– Ти не знаеш – хълцаше Робин. – Не знаеш…
– Ще ми разправиш после – отвърна Страйк. – Има предостатъчно време.
Той не искаше да я пуска, но си бе имал работа с много травмирани хора в армията – самият той е бил такъв, след като колата, с която бе пътувал, беше взривена и половината му крак бе отнесен, – за да знае, че непосредствено след тежко преживяване е нужна утеха и нежно внимание, което означаваше, че обмяната на информация ще почака.
Тръгнаха заедно – Страйк, прегърнал Робин през раменете, и прекосиха поляната към ниската къщичка за гости, една от три, разположени редом. Той отключи и се отдръпна, за да я пропусне първа вътре, и тя пристъпи през прага, като с изумление оглеждаше леглото с четири колони и купчините възглавнички, които на Страйк му идваха в повече, чайника върху шкафа, телевизора в ъгъла. Стаята ѝ изглеждаше невъобразимо луксозна: да можеш да си приготвиш топла напитка, да имаш достъп до новини, сам да си включваш и гасиш осветлението…
Тя се обърна да погледне съдружника си, докато той затваряше вратата.
– Страйк – изрече с треперещ смях, – толкова си слаб.
– Аз ли съм слабият?
– Мислиш ли, че мога да хапна нещо? – попита плахо тя, сякаш молбата ѝ бе съвършено неразумна.
– Да, разбира се – отвърна Страйк и отиде до телефона. Какво ти се яде?
– Все едно. Сандвич… каквото и да е…
Тя не спираше да обикаля из стаята, докато той набираше номера на основната сграда на хотела, и се опитваше да убеди себе си, че наистина е тук, докосва повърхности, вижда пред себе си тапетите с десен на листа и керамичната еленова глава. Тогава през един от прозорците видя джакузито – водата изглеждаше черна в тъмното и отразяваше дърветата отзад, и сякаш отново пред погледа ѝ бе детето без очи, издигащо се от дълбините на кръщелния басейн. На Страйк, който я наблюдаваше, не му убягна как тя потръпна и се извърна с гръб.
– Храната пристига – съобщи ѝ, като затвори. – До чайника има бисквити.
Той дръпна завесите, а тя взе две индивидуално опаковани бисквити и разкъса целофана. След като ги изяде на няколко хапки, каза:
– Трябва да се обадя в полицията.
Обаждането, както Страйк би могъл да предвиди, не се оказа лесно и просто. Робин седеше на ръба на леглото и обясняваше на оператора на спешния номер защо звъни и посочваше състоянието и местоположението на момче на име Джейкъб, Страйк написа на лист „Ние сме тук: „Фелбриг Лодж“, къща за гости „Къпина“. Робин надлежно го прочете на глас, когато я попитаха къде се намира в момента. Докато тя още говореше, Страйк прати съобщения на Мидж, Баркли, Шах и Пат.
Взех я. Добре е.
Той не беше убеден, че второто изречение е вярно освен в най-широк смисъл за липса на тежко физическо нараняване.
– Ще пратят някого да говори с мен – съобщи Робин на Страйк, когато най-после затвори. – Казаха, че може да се забавят до час.