Отприщен гроб

Той се отпусна на креслото, на което бе изслушал интервюто на Робин с полицаите, паднал в жертва на конфликтни емоции. Робин изглеждаше по-малко дезориентирана, след като се беше нахранила, беше дремнала за кратко и беше разговаряла с полицаите, което бе облекчение. От друга страна, се чудеше дали неутрален наблюдател не би останал с впечатление как той се възползва от ситуацията, ако наистина споделеше леглото с Робин. Не можеше да си представи, че Мърфи ще остане доволен – не че го бе грижа да държи Мърфи доволен.

Звукът от душа в банята породи мисли, за които той знаеше, че са неуместни. Отново стана, вдигна използваните съдове и прибори на Робин, сложи ги с шумно изтракване върху подноса и го изнесе пред вратата, за да бъде прибран. После напълно ненужно пренареди вещите си, сложи телефона си да се зарежда и окачи сакото си, при което отново вдигна шум с блъскането на закачалките една в друга: никой не можеше да го обвини, че е седял в кресло да слуша струите на душа и да си представя съдружничката си гола.

Междувременно Робин сапунисваше протритите си колене, вдишваше мириса на непознат душгел и вече започваше да осъзнава, че наистина е извън Чапман Фарм. Колкото и обременяващ да беше разпитът на полицаите, той някак я бе приземил в реалността. Сега, като стоеше под топлата вода, благодарна за уединението, за заключващата се врата и за присъствието на Страйк отвън, си мислеше, че има далеч по-лоши неща от онова, което тя бе преживяла. Едно от тях бе да си дете, лишено от сила да избяга, без приятели, които да го спасят, оставено изцяло на милостта на режима в Чапман Фарм. При все телесната умора нервната ѝ възбуда я разсъни.

Избърса се с хавлиена кърпа, изстиска върху крайче от друга малко от пастата за зъби на Страйк, изми си зъбите колкото можа, после облече фланелката на партньора си, която върху нея бе с дължината на минирокля. После, с желание да ги изгори на мига, отнесе сгънатия анцуг на УХЦ и маратонките обратно в стаята и без да забелязва, че Страйк избягва да я погледне, се настани в леглото. Чашата с бренди, поръчано от него, още беше на тоалетката; тя я взе и отпи голяма глътка. Бе малко неприятен контраст с пастата за зъби, но пък ѝ хареса как опари гърлото ѝ.

– Добре ли си? – попита я Страйк.

– Да – отвърна Робин и се облегна на възглавниците. – Господи, толкова е… толкова е хубаво да съм навън.

– Радвам се да го чуя – изрече Страйк от сърце и все така избягваше да я поглежда.

– Те са зли – продума Робин след още една глътка от брендито. – Зли. Мислех, че сме се нагледали на какво ли не с теб, но… УХЦ са нещо нечувано.

Страйк усещаше потребността ѝ да говори, но се тревожеше това да не я тласне отново в състоянието на покруса, в което бе преди срещата с полицаите.

– Не е нужно да ми разправяш сега, но доколкото схващам, последната седмица е била особено лоша.

– Лоша е слабо казано – отвърна Робин със завърнал се цвят в бузите след брендито.

Страйк отново седна на креслото и Робин му заразказва събитията от последните десет дни. Не се задълбочаваше около това колко уплашена е била и прескачаше някои подробности – нямаше нужда Страйк да знае, че се беше изпикала в сандъка, нито му трябваше да чува, че само преди часове е била принудена да се изправи пред изнасилване за втори път в живота си, или къде точно Джонатан Уейс бе поставил ръцете си вечерта, когато останаха сами заедно в кабинета със стени в турскосиньо, – но голите факти бяха достатъчни, за да потвърдят някои от най-големите страхове на партньора ѝ.

– Мамка им – бяха първите му думи, след като Робин свърши да говори. – Робин, ако бях…

– Трябваше да бъда аз – прекъсна го тя, правилно отгатнала какво щеше да ѝ каже. – Ако бе пратил Баркли или Шах там, те никога нямаше да узнаят толкова много. Само жена би могла да види всичко, което видях аз.

– Този сандък… що за проклет метод на мъчения!

– Ефикасен обаче – засмя се леко Робин, вече позачервена от брендито.

– Ако…

– Аз взех решение да вляза там. Не носиш отговорност. Аз го исках.

– Но…

– Поне сега знаем.

– Какво знаем?

– До какви крайности са готови да стигнат. Мога да си представя как Уейс рони сълзи, докато натиска спусъка на оръжие: „Ще ми се да не се налагаше да правя това“.

– Мислиш, че те са убили Кевин Пърбрайт?

– Така мисля, да.

Страйк реши да не подхваща дебат по темата, колкото и да беше изкушен. Да остави Робин да изпусне пара беше едно, но да теоретизират за убийство беше вече прекалено – наближаваше полунощ и тя бе с порозовели бузи от алкохола, но с мътни от изтощение очи.

– Сигурна ли си за споделянето на…

– Да, няма проблем – отвърна Робин, като леко заваляше думите.

Страйк също посети банята и десет минути по-късно излезе оттам по боксерки и с фланелката, която беше носил цял ден. Робин изглеждаше заспала, както бе седнала.

Страйк изгаси осветлението и се отпусна на леглото предпазливо, за да не я събуди, но когато намести тяло върху матрака, Робин се размърда и посегна в мрака да потърси ръката му. Когато я намери, я стисна.