Отприщен гроб

– Не си само ти. – Изражението на Амилия се бе смекчило и бе станало по-тъжно. – Тя обвинява всички. Буквално всички. И само един-едничък ред за Джеймс и Мери: „Покажи им това, когато са достатъчно големи да разберат“. Това бе главна причина да го изгоря. Не можех да допусна…

– Постъпила си правилно.

– Рюри не мисли така – продума нещастно Амилия. Страйк само смътно си спомняше съпруга ѝ: мъж от типа на Никълъс Делоней, но бивш военен от кавалерийския полк на британската армия. – Настоява, че е трябвало да го задържа и че съм имала дълг към…

– Била е натъпкана с алкохол и хапчета, когато е писала това писмо, а твоят дълг е към живите, най-вече към децата ѝ – заяви Страйк. – В най-добрите си моменти, а тя имаше такива, както и двамата знаем, винаги се разкайваше за извършеното в нетрезво състояние и в гняв. Ако има нещо отвъд, тя знае, че не е бивало да напише всичко това.

Дойде келнерът да вземе поръчката им за храна. Страйк се съмняваше Амилия да има апетит за ядене, какъвто и на него липсваше, но в името на социалните условности си поръчаха по едно ястие. След като отново бяха сами, Амилия каза:

– Тя винаги беше толкова… нещастна.

– Да – кимна Страйк. – Знам.

– У нея имаше… мрак.

– Да – съгласи се Страйк, – и тя беше влюбена в този мрак. Опасно е да въздигаш в култ собственото си нещастие. Трудно е да се измъкнеш от него, когато си стоял затънал тъй дълго. Забравяш как се прави.

Отпи от бързо намаляващата в чашата му бира и каза:

– Веднъж ѝ цитирах Есхил. „Щастието е избор, който понякога изисква усилия.“ Не се прие добре.

– Ти и класическа литература ли си учил? – Амилия изглеждаше леко учудена. Никога не бе показвала особен интерес към него като личност, докато той бе заедно с Шарлот. За нея бе неудачник с клеймото на незаконороден.

– Не – отговори Страйк, – но имаше един алкохолик, бивш преподавател по класически езици в един от бордеите, където майка ми ни отведе да живеем. Той ръсеше подобни перли на мъдростта главно за да ни се прави на велик.

Когато Страйк бе разправил на Робин историята за този човек и как той, Страйк, му бе откраднал книгите с класическа литература за отмъщение, задето е бил толкова високомерен, тя се бе смяла. Амилия просто го погледна, сякаш говореше за живот на някаква далечна планета.

Салатите им пристигнаха. И двамата ядоха бързо, като водеха насилен разговор за таксата за минаване през райони с типични задръствания, колко често всеки от тях отиваше в провинцията и дали лейбъристите, предвождани от Джереми Корбин, имаха шанс в предстоящите общи избори. Страйк не попита дали Шарлот наистина е имала рак на гърдата, макар да подозираше, че не е имала, тъй като Амилия не спомена нищо подобно. А и какво значение имаше сега?

Никой не си поръча десерт или кафе. Може би с еднакво облекчение станаха от масата, след като бяха седели до нея само три четвърти час.

Когато излязоха навън, Амилия неочаквано каза:

– Прекрасно се справяш с бизнеса си. Четох за онази Църква… звучи като ужасно място.

– Такова беше – потвърди Страйк.

– Всъщност неотдавна си помогнал на наш приятел за мошеник, който се възползвал от майка му. Е, благодаря ти, че се срещна с мен. Беше… благодаря ти.

Тя го погледна колебливо и той се наведе, за да ѝ даде възможност да се сбогува с него по маниера на висшата класа – с взаимна целувка във въздуха в близост до бузата.

– Е, довиждане и късмет.

– И на теб, Амилия.

Страйк я чу да потропва с умерено високите си токове по тротоара, докато се отдалечаваше. Слънцето се показа иззад облак и със сигурност то и нищо друго бе причина очите на Страйк да запарят.

136

Конфуций казва… Животът повежда мислещия човек

по път с много криволичене.

Ту се нижат завои, ту отново идва прав участък.

Ту крилатите мисли могат свободно да се излеят в думи,

ту пък тежкото бреме на знанието

трябва да бъде заключено в мълчание.

Но когато двама души са свързани

в най-съкровената си същност,

те са по-твърди от желязо или бронз.

„Идзин“, или „Книга на промените“

– О, хубаво – задъхана изрече Робин, когато се втурна в офиса поруменяла от бързането. Почти бе тичала по Денмарк Стрийт. – Още го няма… за Райън говоря.

– Значи ще идва, така ли? – попита Пат, докато тракаше по клавиатурата, захапала както обичайно електронната си цигара. Изглеждаше доволна от перспективата да види хубавия Мърфи.

– Да – отвърна Робин и свали сакото, което не ѝ бе нужно в този топъл септемврийски ден. – Ще дойде да ме вземе, заминаваме за няколко дни… Само че аз закъснях… но пък също и той.

– Пиши му черна точка – посъветва я Пат, без да спира да пише на компютъра. – Може пък да получиш цветя.

– Малко търгашеско се получава.

Офис мениджърът извади цигарата от устата си и попита: