Отприщен гроб

– Знаеш ли къде е онзи?

– Не – отговори Робин и посегна към празна папка на рафта. Правилно разбра, че Пат питаше за Страйк, когото в негово отсъствие обикновено наричаше „онзи“.

– На среща със сестрата на онази.

– С чия сестра?

– На Шарлот – отвърна Пат със силен шепот, макар да бяха само двете в офиса.

– О – промълви Робин.

Проявяваше жив интерес, но не искаше да клюкарства за личния живот на Страйк с офис мениджъра им, тъй че взе да рови в чантата си.

– Прескочих дотук само за да заведа в досие едни бележки. Ако вече съм излязла, би ли казала на Страйк, че са тук, като дойде? Може да иска да ги прегледа.

Робин идваше от среща с най-новия клиент на агенцията, професионален състезател по крикет. Бяха се видели в апартамента му в Челси. Очаквала бе интервюто да трае един час, но то се бе проточило цели два.

– Ще му кажа. Какво представлява новият клиент? – попита Пат и отново захапа електронната цигара.

Въпросният човек беше висок, рус и хубав, затова Пат бе разочарована, че началното интервю се проведе в дома му, а не в офиса.

– Ами… – поколеба се Робин, която освен че не искаше да клюкарства за Страйк зад гърба му, се въздържаше да критикува клиентите пред Пат. – Не му харесало при „Маккейбс“, затова се върна при нас.

В действителност южноафриканският състезател по крикет, когото Страйк бе нарекъл „простак“ след един разговор по телефона с него, ѝ се бе видял неприятна комбинация от арогантност и неуместно флиртуване, особено при положение че по време на цялото интервю приятелката му се навърташе в кухнята. Май се мислеше за най-големия красавец, срещан от Робин от дълго време насам, и ясно бе дал да се разбере, че не я смяташе изцяло недостойна за вниманието му. Според Робин ослепително красивата брюнетка, която я изпрати до вратата след приключването на интервюто, или приемаше безусловно имиджа, какъвто той си рисуваше, или твърде много ѝ харесваха луксозният апартамент и бугатито, та да се оплаква.

– На живо хубавец ли е? – поинтересува се Пат, докато Робин класираше бележките си в папката, а после написа върху нея името на състезателя по крикет.

– Ако ти харесва тоя тип – отвърна Робин и в същия момент стъклената врата се отвори.

– Кой тип? – попита Страйк, като влезе облечен в костюм, с разхлабена вратовръзка и с вейп устройството си в ръка.

– Рус играч на крикет – отвърна Робин, като се извърна към него.

Съдружникът ѝ изглеждаше уморен и потиснат.

– Аха – рече Страйк и окачи сакото си на закачалката. – Същият простак ли е на живо, какъвто се показа по телефона?

Като усещаше, че политиката ѝ да не се одумват клиенти пред Пат бива напълно подкопана, Робин попита:

– А колко зле се показа по телефона?

– Ами да кажем, че отбеляза осем точки от десет – отвърна Страйк.

– Ами тогава и на живо е същият.

– Искаш ли да ме въведеш в курса, преди да си идеш? – попита Страйк и погледна часовника си. Знаеше, че днес Робин излиза в дълго отлагана почивка. – Освен ако не трябва да тръгваш?

– Не, чакам Райън, така че имам време – отговори тя.

Влязоха във вътрешния офис и Страйк затвори вратата. Таблото на стената, доскоро изцяло покрито с бележки и снимки, свързани със случая „УХЦ“, отново беше празно. Полароидните снимки бяха предадени на полицията, а останалото бе прибрано в досието и заключено в сейфа, тъй като щеше да бъде използвано при предстоящия съдебен процес. Тялото на Джейкъб вече бе идентифицирано, а обвиненията срещу Робин в тормоз над дете най-после бяха свалени. Пътуването през уикенда с Мърфи бе донякъде празнуване тъкмо на това. Робин дори сама виждаше в огледалото колко по-щастлив и здрав вид имаше сега, когато този товар бе свален от нея.

– И тъй – каза тя и седна, – той подозира, че съпругата му, с която са разделени, има връзка с женен журналист от „Мейл“ и на това се дължи поредицата от неласкателни репортажи за него в „Мейл“ напоследък.

– Кой е журналистът?

– Доминик Кълпепър – отвърна Робин.

– О, вече е женен, значи?

– Да. За лейди Вайълет някоя си. Всъщност вече е лейди Вайълет Кълпепър.

– Разводът ще е пикантна история – промърмори Страйк без усмивка. От него струеше депресия както някога мирис на цигарен дим, преди да се ориентира към здравословен живот.

– Добре ли си? – попита го Робин.

– Какво? – отвърна с въпрос Страйк, макар да я беше чул. – Да. Нищо ми няма.

Но в действителност я бе повикал във вътрешния офис, защото му бе нужна компанията ѝ, докато още не бе заминала. Робин се питаше дали да се осмели да попита и реши, че ще го направи.

– Пат ми каза, че си имал среща със сестрата на Шарлот.

– О, виж я ти – избъбри Страйк, но без укорна нотка.

– Тя ли поиска да те види, или…?

– Да, тя поиска да ме види – отговори Страйк.

Настана кратко мълчание.

– Пожела да се срещнем веднага след смъртта на Шарлот, но аз не бях свободен – обясни Страйк. – После тя затвори магазина и замина за един месец с децата си в провинцията.

– Съжалявам, Корморан – промълви Робин.

– Е, така или иначе, мисля, че ѝ дадох каквото искаше. – Той леко повдигна рамене.

– И какво беше то?