Отприщен гроб

– Знам ли… – Страйк взе да разглежда вейп устройството си. – Уверение, че никой не би могъл да го предотврати. Освен аз – добави. – Аз бих могъл.

Робин изпитваше отчаяна жалост към него и знаеше, че вероятно е проличала на лицето ѝ, защото, щом вдигна очи към нея, той каза:

– Не бих променил нищо.

– Ясно – избъбри Робин, като не знаеше какво друго да каже.

– Тя звъня тук. – Страйк отново сведе поглед към вейп устройството в ръката си, което преобръщаше отново и отново. – Звъня три пъти в нощта, когато го е извършила. Знаех кой е и не вдигнах. После изслушах съобщенията и ги изтрих.

– Не си могъл да знаеш…

– Напротив – отвърна спокойно Страйк, като пак превъртя вейп писалката. – На лицето ѝ пишеше, че е потенциална самоубийца още когато я срещнах. А и вече няколко пъти го бе опитвала.

Робин го знаеше от разговорите си с Илза, която сурово отнасяше опитите за самоубийство на Шарлот към категорията на онези, целящи манипулиране. Само че Робин вече нямаше как да има пълна вяра в преценката на Илза. Последният опит на Шарлот не е бил показен жест. Очевидно бе решила да не живее повече… освен ако Страйк не вдигне телефона. Самоубийството на Кари Къртис Удс щеше да е белег, носен завинаги от Робин, та макар и вече да знаеше, че е била съучастничка в убийството на дете. А какво бе да чувстваш, че би могъл да предотвратиш смъртта на някого, когото си обичал шестнайсет години, изобщо не ѝ бе по силите да си представи.

– Корморан, съжалявам – изрече тя отново.

– Съжалявай децата ѝ и Амилия, не мен – каза той. – Аз бях приключил. Няма нищо по-мъртво от умрялата любов.

Вече шест години Робин бе копняла да узнае какво наистина изпитваше Страйк към Шарлот Камбъл, жената, която бе напуснал завинаги в деня, когато Робин пристигна в агенцията като временна секретарка. Робин не бе срещала по-стряскаща жена от нея: красива, умна, очарователна, но и – Робин също го бе прозряла – коварна и на моменти безчувствена. Чувствала се бе гузна, че бе попивала жадно всяка подробност за отношенията между Страйк и Шарлот, която Илза бе изпускала на моменти. Имаше усещането, че извършва предателство към Страйк, като слуша и запомня. Той винаги бе много потаен за тази връзка дори когато някои от бариерите помежду им бяха паднали, дори след като Страйк открито назова Робин свой най-добър приятел.

Междувременно Страйк си даваше сметка, че нарушава обет, който си бе дал преди шест години, когато след разрива с жената, която още бе обичал, забеляза колко секси е новата му временна секретарка и в същия момент зърна на пръста ѝ годежен пръстен. Тогава, отчитайки собствената си податливост, бе решил, че няма да хлътва по жена, на която, ако не беше годежният пръстен, сигурно не би могъл да устои. Дори след като любовта му към Шарлот напълно се бе стопила, като остави след себе си само съжаление и раздразнение, Страйк запази своята резервираност, защото против волята му чувствата му към Робин ставаха все по-дълбоки и по-сложни. После, когато третият ѝ пръст вече бе свободен, го впримчи страхът да не изгуби най-важното приятелство в живота си и да не застраши бизнеса, за който и двамата бяха жертвали толкова много.

Ала сега, когато Шарлот бе мъртва и висеше заплахата Робин да се сдобие с нов годежен пръстен, Страйк имаше какво да каже. Може би бе типичната заблуда на мъж на средна възраст да си въобразява, че е в състояние да внесе промяна, но идваше момент, когато човек трябваше да поеме в ръце съдбата си. Така че той вдиша никотин и заговори:

– Миналата година Шарлот ме умоляваше да се съберем отново. Отговорих ѝ, че за нищо на света не съм готов да помагам в отглеждането на децата на Джаго Рос. Това беше, след като ние… агенцията… открихме, че Джаго бие по-големите си дъщери. А тя ми отвърна да не се безпокоя, защото попечителството било споделено. Тоест канеше се да му тръсне децата, ако аз бях склонен да се върна. А току-що ѝ бях връчил всички свидетелства, нужни на съдия да държи тези деца в безопасност. И ето че бе готова да ги поднесе на тепсия на негодника. Сигурно си мислеше, че ще кажа: „Чудесно. Майната им. Да идем да пийнем“.

Страйк отново вдиша никотинови пари. Робин не беше забелязала, че е забравила да диша.

– При любовта винаги е налице мъничко самозаблуда, нали? – продължи Страйк, като гледаше парите да се издигат към тавана. – Попълваш празнотите със собственото си въображение. Рисуваш си нещата както ти искаш да бъдат. Но аз съм детектив… голям детектив, няма що. Ако се бях придържал към фактите, още след първите двайсет и четири часа от запознанството ни щях да си тръгна, без да поглеждам назад.

– Бил си на деветнайсет години – изтъкна Робин. – Точно на възрастта, на която е бил Уил, когато е чул за пръв път Джонатан Уейс да говори.

– Ха, с други думи, бил съм в секта, а?