Отприщен гроб

– Ръст, както го наричаха приятелите му, е бил свидетел на жестокости и самият той е бил потърпевш от такива. Но когато войната свършила… – Музиката стана по-лека и по-изпълнена с надежда – той се прибрал за последен път у дома, взел китарата и личните си вещи и отишъл да се скита из Европа.

На екрана се заредиха стари снимки и на всяка следваща косата на Андерсън беше по-дълга. Разхождаше се по улиците на Рим, правеше знака на победата пред Айфеловата кула, вървеше с китарата на гръб под лондонския дъжд покрай Парада на Конната гвардия.

– Накрая – заговори отново Уейс – пристигнал в малко селце в Норфък на име Ейлмъртън. Чул, че там има комуна, живееща от каквото дава земята, и решил да се присъедини към нея.

Екранът стана черен и музиката заглъхна.

– Комуната, в която постъпил Ръст, уви, не била онова, на което се надявал – каза Уейс, – но простичък живот в близост до природата си останал неговият идеал. Когато онази първа комуна се разтурила, Ръст продължил да живее в къщичката, която сам си построил, и разчитал само на себе си, като все още страдал от травмата, причинена му от неговото натрапено участие във войната. И тогава го срещнах за пръв път – продължи Уейс, при което зазвуча нова музика, този път радостна и вдъхновяваща, а екранът бе изпълнен от снимката на Ръсти Андерсън с трийсет и няколко годишния Джонатан Уейс.

Макар според Робин да не бяха много различни на възраст, изложеният непрестанно на живот на открито Андерсън изглеждаше далеч по-стар.

– Ръст имаше прекрасна усмивка – изрече Уейс със задавен глас. – Вкопчил се бе здраво в самотното си съществуване, макар че от време на време прекосявах полето, за да го убедя да дойде да се нахрани с нас. Бе започнала да се формира нова общност, такава, съсредоточена не само върху природосъобразния живот, но и върху духовния. Само че духовността не бе привлекателна за Ръст. Казваше ми, че се е нагледал на твърде много, та да вярва в безсмъртната душа на човека и в добротата на Бог. И тогава една вечер – продължи Уейс, а снимката на екрана бавно се увеличи, докато лицето на Ръсти Андерсън го изпълни целия – двамата с този прекършен боец вървяхме заедно след вечеря във фермата през полето към неговата къщичка. Както винаги спорехме за религия и нуждата на човека от Благословена Божественост. Накрая попитах Ръст: „Можеш ли да твърдиш със сигурност, че след този живот няма нищо повече? Можеш ли да бъдеш сигурен, че човек се връща към мрака, че около нас или вътре у нас не действа божествена сила? Не би ли признал поне, че такова нещо е възможно?“. А Ръст след продължителна пауза ме погледна и отговори: „Признавам, че е възможно“. „Признавам, че е възможно“ – повтори Уейс. Каква сила само излъчваха тези думи, дошли от човек, който решително се бе отвърнал от Бог, от божественото, от възможността за изкупление и спасение! И когато той изрече удивителните слова, зърнах на лицето му невиждано преди изражение. Нещо се бе пробудило у него и в този момент знаех, че сърцето му най-сетне се е отворило за Бог. Аз, на когото Бог толкова много беше помогнал, можах да му покажа какво съм научил, какво съм видял, което ме бе накарало да знам – не да мисля, не да вярвам, не да се надявам, а да знам, – че Бог е реален и помощта винаги е налице, макар може би ние да не знаем как да я достигнем или дори как изобщо да помолим за нея. Тогава не осъзнавах – изрече Уейс, а музиката пак стана мрачна и усмихнатото лице на Андерсън започна да избледнява на екрана, – че с Ръст никога вече няма да имаме такъв разговор, че никога няма да имам шанса да му покажа пътя… защото в рамките на двайсет и четири часа след това той беше мъртъв.

Музиката спря. В храма настана пълно мълчание.

– Блъснала го кола на пътя пред фермата ни. Пиян шофьор убил Ръст в малките часове на следващата сутрин, докато той си правел ранна разходка, което му се случваше често, тъй като страдаше от безсъние и най-добре разсъждаваше сам, без компания. Ръст загинал на място.

Друга снимка изпълни екрана: група хора със сведени глави над могилка с прясно изкопана пръст пред къщичката на Ръст Андерсън.

– Погребахме го във фермата, където той бе намерил някаква утеха в природата и самотата. Бях опечален. Това бе едно ранно изпитание на моята вяра и аз свободно си признавам, че не проумявах защо Благословената Божественост е допуснала това да се случи толкова скоро, след като се откри възможността за Нейното разкриване пред една измъчена душа като тази на Ръст. В това си състояние на отчаяние се заех да разчиствам къщата на Ръст… и на леглото му намерих писмо. Беше написано с почерка на Ръст и адресирано до мен. След всички тези години още го помня наизуст. Ето какво бе написал Ръст часове преди смъртта си:

Драги Джонатан,