Отвъд стената на съня

Изглежда, нямаше да мине без психиатър, помисли си мрачно студентът и си каза, че този нов проблем със сигурност имаше връзка с измъчващия го сомнамбулизъм. Преди да потърси специализирана помощ обаче, се налагаше да измисли как да се справи с болезнения натиск отвън, пречупващ волята му. Твърдо решен да се пребори с тази непонятна сила, Гилман закрачи в северна посока по Гарисън Стрийт, обаче откри, че напредва едва-едва. Всяка крачка му костваше неимоверни усилия и докато стигне до моста над Мискатоник, вече целият бе плувнал в пот. Капнал от изтощение, младежът се хвана за железния парапет на моста и се загледа в реката, надявайки се да намери успокоение сред ромолящите ѝ води. Погледът му обаче се отмести малко по-нагоре по течението и се спря на обвеяния в скверна слава остров, чиито мъхести камъни, разпръснати в обезпокоително правилни линии, сякаш бяха потънали в мрачни размишления под следобедните лъчи на априлското слънце.

Изведнъж зърна нещо, от което го побиха тръпки. Студентът се отдръпна инстинктивно назад, пръстите му се отделиха от железния парапет и той замалко да падне на земята. Насред пустия остров стоеше някаква фигура, в която Гилман различи зловещата старица, обсебила сънищата му. Високата трева до нея се поклащаше, сякаш по земята пълзеше някакво друго същество. Щом видя, че вещицата бавно се обръща към него, младежът мобилизира всичките си сили и побягна към плетеницата от тъмни улички, виещи се покрай реката. Не се успокои дори когато се озова на значително разстояние от острова; струваше му се, че все още усеща пронизващата, чудовищна злонамереност, която струеше от ехидния поглед на изгърбената старица с кафяви одежди.

Необяснимото притегляне откъм югоизток обаче не отслабваше. С цената на огромни усилия Гилман успя да се добере до стария вещерски дом и да се качи по скърцащите стълби до мансардата. Там се отпусна тежко на стола и остана да седи така в продължение на няколко часа, съсредоточил празния си взор в някаква неведома точка, която бавно се отместваше на запад. Около шест вечерта чувствителният му слух отново долови напевното виене от молитвите на Джо Мазуревич, който живееше два етажа по-надолу. Младият мъж въздъхна отчаяно, грабна шапката си и излезе навън. Залязващото слънце обагряше улиците на Аркхам със златистоалено сияние. Този път Уолтър реши да се остави на странния импулс, който сега го тласкаше точно на юг. Час по-късно слънцето залезе и здрачът го завари насред откритото поле, недалеч от Хенгменс Брук67. Не след дълго над главата му засияха първите звезди на безоблачното пролетно небе. Подтикът да върви на юг внезапно бе заменен от почти непреодолимото желание да се откъсне от Земята и той внезапно осъзна откъде идваше необикновеното притегляне, измъчващо го през целия ден.

Източникът му се намираше не на Земята, а в небето. Някаква точка от небесната сфера го привличаше властно към себе си с неумолимия си зов. Вероятно се намираше някъде между съзвездията Хидра и Арго Навис68 и Гилман осъзна, че незнайната звезда го притегляше от минутата, в която се бе събудил. Тогава небесното тяло се бе намирало под него, а сега се бе преместило на юг и бавно се движеше на запад. Какво ли означаваше това? Ами ако губеше разсъдъка си? Докога щеше да продължава това безумие? Потънал в мрачни мисли, студентът се обърна и се затътри тежко към квартирата си.

Мазуревич го чакаше на вратата, видимо развълнуван. Полякът бе разкъсван от желанието си да разкаже на съседа си за новите свръхестествени събития и суеверния си страх да говори на подобни теми. В къщата отново се бе появило вещерското сияние. Миналата вечер Джо се прибрал след полунощ, понеже из цял Масачузетс се празнуваше Денят на патриотите69. Преди да влезе в сградата, мъжът погледнал нагоре към мансардата на Гилман. Отначало му се сторило, че прозорецът е тъмен, но после забелязал слабото виолетово сияние, потрепващо зад стъклото като пламъче на дяволска свещ. Полякът сподели, че искал да предупреди младия джентълмен, защото всички в града знаели, че тази светлинка винаги съпровожда появата на призрака на Кезия и Кафявия Дженкин. Преди не смеел да заговори на тази тема, ала сега виждал колко важно е това; наличието на вещерското сияние означавало, че вещицата и уродливата ѝ твар са започнали да преследват клетия студент. Неведнъж Мазуревич, Пол Чойнски и самият хазаин господин Домбровски били забелязвали как същото блещукане се процеждало през запечатания процеп в стената над мансардата, но и тримата се зарекли да си държат езика зад зъбите, за да не тревожат излишно младия джентълмен… Според Джо най-добре било Гилман час по-скоро да смени квартирата си и да се сдобие с разпятие от някой добър свещеник като отец Иваницки например.