Отвъд стената на съня

Докато слушаше тази безконечна тирада на бъбривия си съсед, Уолтър усети как мъртвешките пръсти на страха стискат все по-силно гърлото му. Естествено, не биваше да пренебрегва факта, че снощи полякът се е прибрал вкъщи порядъчно подпийнал, ала въпреки това самото споменаване на вещерското сияние беше от огромно значение за младежа. Точно такава искряща виолетова мъгла неизменно обкръжаваше старицата и острозъбото създание в онези ярки сънища, които предшестваха потъването му в исполинските бездни… В същото време мисълта, че външен наблюдател — при това бодърстващ, а не спящ — би могъл да зърне светлинка, явила се в кошмарите на Гилман, изобщо не се вписваше в рамките на разума и логиката. Откъде полякът би могъл да узнае нещо подобно? Нима студентът не само бродеше, но и говореше насън? Не, увери го Мазуревич, нищо подобно. Обаче Уолтър все пак беше длъжен да провери. Колкото и да не му се искаше да го прави, май нямаше друг избор, освен да попита Франк Елууд дали пък случайно не знае нещо повече…

Треска, кошмарни сънища, сомнамбулизъм, слухови халюцинации, притегляне от неведома звезда… а сега и подозрението, че говори насън! Трябваше да прекъсне занятията, да намали малко умственото напрежение, да се консултира с психиатър и да се вземе в ръце. Щом се качи на втория стаж, Гилман отиде пред стаята на Елууд и похлопа на вратата му, но никой не му отговори. Явно Франк не си беше вкъщи, каза си Уолтър и с неохота продължи нагоре по стълбите. Влезе вътре и седна на стола си, без да включва осветлението. Взорът му отново бе прикован на юг. Докато седеше в тъмното, изведнъж си даде сметка, че се вслушва напрегнато в тишината, сякаш се мъчи да долови някакъв — макар и съвсем слаб — звук откъм таванското помещение над главата си. И навярно си въобразяваше, ала му се стори, че по някое време вижда с периферното си зрение зловеща виолетова светлина, процеждаща се през микроскопичен процеп в ниския скосен таван.

Тази нощ сънищата му бяха още по-страховити. Виолетовото сияние искреше пред очите му като зарево от Преизподнята, а злокобната старица и противната плъхоподобна твар продължаваха да се приближават застрашително към него. Сякаш му се подиграваха, защото виеха и ръмжаха с нечовешки гласове, докато магьосницата чертаеше във въздуха невидими геометрични фигури с ръцете си. Близкото им присъствие изпълваше Гилман с такъв първичен страх, че той приветства с облекчение потапянето в грамадната мрачна бездна, изпълнена с чудовищния кънтеж на дяволските звуци. Този път обаче не изпита никакво удивление и любопитство, докато се носеше след стълпотворението от преливащи в ярки багри сфероиди и малкия полиедър. Точно обратното — във всяка секунда от полета си младежът бе пронизван от гибелни предчувствия за надвиснала над него невъобразима заплаха. По някое време отгоре и отдолу изникнаха необятни сливащи се повърхнини от изключително гладка субстанция и студентът изведнъж се озова в друго, съвсем различно пространство, което го заслепи с пронизващата си студена светлина, представляваща сюрреалистично съчетание от алено, жълто и индиговосиньо.

Лежеше проснат насред някаква грандиозна тераса, обрамчена от фантастична балюстрада и издигаща се на главозамайваща височина над безкрайна равнина, осеяна с безброй причудливи постройки. Пред взора му се разкриваха островърхи шпилове, фантастични кули, внушителни куполи и минарета, устремени към небето колони, увенчани с огромни хоризонтални дискове и гигантски подобия на мидени черупки, пресечени конуси с назъбени краища, колосални наклонени плоскости, като по чудо удържани в равновесие, както и всевъзможни комбинации от най-различни геометрични фигури като пирамиди, кубове, призми, конуси и така нататък. Някои бяха от камък, други — от метал, ала всички преливаха във великолепни багри на фона на ослепителното многоцветно сияние на приказния небосвод. Щом погледна нагоре, Гилман съзря в небето три грамадни огнени диска, намиращи се на различно разстояние от необикновено далечния, извит като дъга хоризонт, където се извисяваше начупена планинска верига. Младежът се обърна и видя, че зад него, докъдето поглед стига, се издигат безкрайни редици от амфитеатрално разположени тераси, подобни на тази, където се намираше в момента. Изумителният град под него явно беше с исполински размери, защото се простираше чак до хоризонта; поразен от мащабите му, Уолтър се надяваше само на едно — че от там няма да се надигне някой нов, съответстващ на големината му звук, защото съществото му просто нямаше да го понесе.