Отвъд стената на съня

Той напрегна силите си, за да се надигне от пода на терасата, ала за негова изненада това му се удаде с лекота. Погледна надолу и забеляза масивните ъгловати плочи от настилката; първоначално му се стори, че са асиметрични, но после осъзна, че притежават някаква озадачаваща симетрия, която неговото съзнание не можеше да възприеме. Балюстрадата, обрамчваща терасата, стигаше до гърдите на Гилман и металните ѝ орнаменти бяха образец за забележително и несравнимо по своята изящност ваятелско изкуство. Въпреки че студентът не можеше да проумее какво точно представляваха отделните скулптури, преплетени по уникален начин в цялостната художествена изработка, в крайна сметка успя да различи някои елементи в горната част на парапета. Това бяха причудливи статуетки, високи дванайсет-тринайсет сантиметра, наподобяващи вертикално разположени бъчвоподобни цилиндри, издути по средата и стесняващи се в горния и долния си край. От най-широката им част, по линията на въображаемия екватор, радиално се проточваха тънки хоризонтални стъбълца, наподобяващи спици на колело, дълги около пет сантиметра. В основата и върха на всяка от вертикалните фигурки имаше странни звездовидни образувания с по пет триъгълни върха, разположени водоравно досущ като излизащите от центъра спици. Всички статуетки бяха поставени върху тънка метална лайстна и дали поради неголямата повърхност на звездообразните им основи, дали поради някоя друга причина, но на места се забелязваха липсващи фрагменти и отчупени краища, най-вероятно под влияние на неведомите природни стихии, бушуващи в този невероятен свят.

Когато Гилман най-сетне се изправи в цял ръст, босите му стъпала веднага доловиха топлината, струяща от причудливите каменни плочи, покриващи пода на терасата. Младежът се огледа наоколо и видя, че е съвсем сам; за негово облекчение, от вещицата и противния ѝ плъхоподобен спътник нямаше и следа. Той пристъпи към балюстрадата, за да надзърне отвъд перилата, където — на главозамайващите петстотин-шестстотин метра по-надолу — се простираше удивителният град. Докато съзерцаваше фантастичния пейзаж, до слуха му достигна ритмична смесица от мелодични свистящи звуци с различен тембър и височина. Запленен от приказната гледка, Уолтър искрено съжали, че не може да види отблизо обитателите на грандиозния мегаполис. След известно време студентът почувства как от продължителното взиране надолу започва да му се вие свят. Изгубил равновесие, той инстинктивно се протегна към балюстрадата и сграбчи с дясната си ръка една от причудливите статуетки. Тази светкавична реакция му попречи да се строполи на земята, ала деликатното съединение между металната лайстна и въпросния орнамент не издържа, отчупи се и необикновената фигурка остана в ръката му.

Изведнъж болезнено изостреният му слух долови някакво движение зад гърба му. Гилман тутакси се обърна и видя пет фигури, които се приближаваха към него. Те пристъпваха бавно и предпазливо, но в никакъв случай не можеше да се каже, че се прокрадват крадешком. В две от тях той веднага разпозна прегърбената вещица и противното зверче с острите зъби; само един поглед към останалите обаче бе достатъчен, за да го запрати в несвяст. Те бяха високи поне два метра и половина и изглеждаха по същия начин като статуетките от балюстрадата. Радиално разположените по екваториалната линия на издутите им туловища „спици“ всъщност представляваха дълги гърчещи се пипала. Съществата се придвижваха на звездовидните израстъци в долната си част, като протягаха и свиваха всеки от петте им лъча, все едно бяха крайници на кошмарен паяк.

В същия момент младежът отвори очи и се намери в леглото си във вещерския дом. Целият бе облян в ледена пот, а кожата на лицето, дланите и стъпалата му пареше. Той скочи от постелята, изми се и се облече с мълниеносна бързина, сякаш закъсняваше за важна среща. Още не знаеше къде ще ходи, ала си каза, че и този ден ще се наложи да пожертва занятията в университета. Днес не усещаше онова магнетично притегляне от страна на съзвездията Хидра и Арго Навис, но на мястото му се бе настанило друго, още по-силно и непреодолимо усещане. Сега изпитваше неистова принуда да се отправи на север, колкото се може по на север, и да върви ли, да върви… И понеже след вчерашния ден се страхуваше да мине пак по моста над Мискатоник, избра да прекоси реката в района на Пибоди Авеню. От време на време залиташе и се олюляваше, понеже погледът му беше прикован в небето, ала неотклонно продължаваше да крачи в северна посока.