Отвъд стената на съня

За съжаление, въздъхна Уолтър, нямало никаква ясна и достоверна информация дали някой някога е успял да стори подобно нещо. Старинните предания били двусмислени и объркващи, а по-близките до нас исторически периоди неизменно свързвали всеки опит да се излезе отвъд пределите на триизмерната ни реалност с необходимостта от свръхестествен и нечестив съюз с демонични същества и пратеници „от отвъдното“. Тук на преден план изпъквала страшната фигура на вестителя — или по-скоро представител — на тайнствените чудовищни сили. Това бил така нареченият Черен човек от вещерските тайнства, известен още и под името Нйарлатхотеп в скверния „Некрономикон“ По-нисшестоящите по ранг посредници на тъмните сили често приемали облика на животни или странни хибриди; древните оказания ги описвали като неразделни спътници на вещиците… След тези свои думи Гилман сънливо се прозина; събеседникът му също умираше за сън, ето защо двамата решиха да отложат интересния си разговор за друг път и да си лягат, защото отново беше станало късно. Докато се унасяха, до ушите им достигнаха залитащите стъпки на подпийналия Джо Мазуревич, който тъкмо се прибираше от поредната си почерпка. Когато най-сетне успя да уцели ключалката и нахълта в стаята си, полякът тутакси започна да се моли на висок глас, надавайки нечовешки, изпълнени с отчаяние възгласи.

Тази нощ Гилман отново видя виолетовото сияние в съня си. Отначало смътно долови някакво дращене и шумолене зад дъсчената ламперия, след което му се стори, че нечия ръка се опитва да отмести резето. Сетне видя как по килима, покрил пода, крадешком пристъпват злокобната старица и дребното уродливо създание. Лицето на вещицата пламтеше от нечовешка екзалтация, а косматото зверче с жълтеникави зъби ехидно се кискаше, сочейки към дълбоко заспалия в другия край на стаята Елууд. Страхът така парализира Уолтър, че отчаяният вик замря в гърлото му. Както и предишния път, магьосницата сграбчи младежа за рамото и като го издърпа от леглото, го запрати някъде в пустотата. Бездънните кънтящи пропасти проблеснаха за миг край него и в следващата секунда Гилман се озова насред мрачна, покрита с дълбока кал тясна уличка, изпълнена с тежко зловоние и обрамчена от високите стени на порутени запустели сгради.

Черният човек беше точно пред него. Бе облечен със същата безформена роба, която Гилман бе видял в предишния си сън, когато Кафявия Дженкин бе забил зъбите си в китката му. Вещицата бе наблизо, взираше се в Уолтър и правеше странни жестове с ръцете си. Той зърна вдясно от себе си открехната врата, към която Черният човек безмълвно посочи. Старицата зловещо се ухили и задърпа Гилман натам. Заизкачваха се по някакво прогнило дървено стълбище, което проскърцваше при всяка тяхна стъпка; тогава студентът забеляза, че от вещицата струи слабо виолетово сияние. Озоваха се на неголяма площадка и се спряха пред една затворена врата. Магьосницата я отвори и като даде знак на Уолтър да я изчака отвън, пристъпи сред витаещия в помещението мрак.

Малко по-късно невероятно острият слух на младежа му помогна да различи нечий приглушен вик; почти в същия миг старицата се върна, носейки нещо като малко и безформено вързопче. Тя го тикна в ръцете на Гилман, ала само един поглед му бе достатъчен, за да различи мъничкото детско личице и тутакси да дойде на себе си. Той рязко се обърна и хукна надолу по прогнилите стълби. Ала щом нагази в дълбоката кал на улицата, Черният човек му препречи пътя и с едната си ръка го сграбчи за рамото, а с другата стисна гърлото му в мъртвешка хватка. Уолтър почувства как му причернява пред очите и докато губеше съзнание, долови пискливия кикот на острозъбата плъхоподобна твар.

Когато се събуди, вече беше 29 април сутринта. Веднага щом отвори очи, Гилман се озова в ужасяващ кошмар. Не можеше да повярва, че това е истина. Намираше се не в квартирата на Елууд, а в собствената си стая, където скосеният таван се съединяваше с наклонената северна стена под такъв необичаен ъгъл. Гадеше му се и усещаше необяснима болка в гърлото си. Стана с мъка от постелята и изтръпна от потрес при вида на стъпалата и крачолите на пижамата си. Бяха покрити със засъхнала черна кал. В този миг още не можеше да си припомни всички подробности от снощния си сън, ала едно бе сигурно — отново ходеше насън. Както изглежда, Елууд бе потънал в дълбок сън и не бе могъл нито да го чуе, нито да го спре.