Отвъд стената на съня

Подът на мансардата бе осеян с множество кални следи, но най-странното беше, че не стигаха до вратата. Колкото повече се взираше в тези следи, толкова по-силно го поразяваха. До собствените си стъпки забеляза и по-малки, почти кръгли отпечатъци; човек би предположил, че са оставени от краката на някое кресло или стол, ако не бяха разделени на две равни половини. Виждаха се и няколко съвсем дребни следи, вероятно оставени от плъховете, защото водеха към последната прогризана от тях дупка в стената. Студентът се затътри с усилие до вратата, отвори я и огледа коридора и водещото надолу стълбище. Там нямаше и един-единствен отпечатък от стъпки. Уолтър почувства как коленете му омекват. Междувременно в паметта му бяха започнали да изплуват отделни подробности от снощния кошмар и той почувства как го залива черна вълна на ужас, покруса и отчаяние.

Младият мъж се изми, облече се и слезе долу при Франк, за да му разкаже всичко. Колегата му внимателно го изслуша, обаче не можа да намери разумно обяснение за случилото се. Къде е ходил Гилман през нощта… Как се е добрал до леглото си, без да остави следи из къщата… По какъв начин в стаята му се бяха появили странните кръгли отпечатъци… Нито един от тези въпроси нямаше отговор. Ами синините по врата му? Дали не се беше наранил сам? Гилман допря ръце до шията си. Не, дланите му изобщо не съвпадаха по форма и размери с моравите петна.

Докато си говореха, на вратата се почука. Беше Дероше; канадецът идваше да им каже, че в малките часове на нощта от мансардата се разнесло някакво ужасно блъскане. Уолтър го попита дали е чул някой да се качва по стълбите след полунощ. Не, поклати глава Дероше. Преди полунощ обаче доловил нечии тихи, прокрадващи се стъпки из мансардата и по стълбището. Те сериозно го изплашили. Наставали лоши времена за Аркхам, при това много лоши, добави канадецът. Затова младият джентълмен трябвало на всяка цена да носи разпятието, дадено му от Джо Мазуревич. Дори денем вече било опасно, а камо ли, щом се стъмни… Днес например малко след зазоряване из къщата се разнесъл детски плач, който бързо бил прекъснат от нечия решителна ръка.

Щом изчерпаха темата, Гилман отиде в университета, ала изобщо не можа да се съсредоточи. Мрачните предчувствия тотално бяха обсебили съзнанието му и той очакваше всеки миг да получи някой нов съкрушителен удар от съдбата. На обед младежът хапна в университетската столова; докато чакаше десерта, взе оставения на съседната маса местен вестник и започна машинално да го разлиства отзад напред. Щом стигна до първата страница, изведнъж изтръпна и пребледня като мъртвец. Така и не дочака десерта. Побърза да плати, надигна се от мястото си и трескаво закрачи към вещерския дом. Трябваше веднага да се види с Елууд.

Във вестника пишеше, че миналата нощ в околностите на пасажа Орн при загадъчни обстоятелства бе изчезнало двегодишно дете. Най-вероятно ставаше въпрос за отвличане. Майка му — Анастасия Волейко, работничка в местната пералня — отдавна се опасявала от нещо подобно, обаче страховете ѝ се основавали на такива предразсъдъци, че никой не ги взел на сериозно. Волейко твърдяла, че от началото на март в близост до дома ѝ редовно се навъртал Кафявия Дженкин, от чието поведение тя разбрала, че малкият Ладислас е набелязан за жертвоприношение на ужасния Сабат в предстоящата Валпургиева нощ. Майката неведнъж се обръщала към своята съседка Мери Чанек с молбата да нощува при момченцето, ала егоистичната Чанек така и не се престрашила да го стори. Волейко не се обърнала към полицията, защото според нея там не вярвали в подобни неща. А откакто се помнела, всяка година в Аркхам и околностите му изчезвали деца — всяка! Мъжът, с когото живеела — Питър Словацки — също не си мръднал пръста да ѝ помогне, понеже „детето само му пречело и му създавало главоболия“.

Но причината да се облее в студена пот се дължеше на друг, доста по-кратък материал, поместен на същата страница. В него се привеждаше разказът на двама гуляйджии, които минали покрай пасажа малко след полунощ. Те признаваха, че били под алкохолно опиянение, но въпреки това били сигурни, че са зърнали най-странната — и идиотски облечена — компания, която били виждали някога. Тя се състояла от трима души: огромен негър, пременен с широка роба, изгърбена дъртачка в кафяви дрипи и бял хулиган по пижама. Старицата буквално влачела подире си младия непрокопсаник, а в краката на чернокожия през цялото време подтичвал някакъв домашен плъх, съдейки по това, колко гальовно се отърквал в глезените на гиганта.