Отвъд стената на съня

Понеже Франк не си беше вкъщи, Гилман прекара целия ден сам в стаята на състудента си, потънал в някакъв ступор. Елууд се върна късно следобед, видимо разтревожен; веднага щом видял вестника, побързал да се прибере. Нито един от двамата вече не се съмняваше, че са се озовали в центъра на зловещи събития с неподозиран размах. Нещо чудовищно и немислимо се случваше пред очите им; среднощните кошмари нахлуваха в ежедневната реалност и само здравият разум и готовността да се противопоставят на страховитата заплаха можеше да ги спаси от още по-гибелни последствия. Без съмнение, рано или късно, Уолтър трябваше да отиде при психиатър, но по-добре да изчака малко, защото сега всички вестници бяха пълни със съобщения за отвлеченото вчера детенце.

Както и преди, оставаше пълна загадка какво всъщност се случва и тази страшна неизвестност бе влудяваща. Гилман и Елууд шепнешком обсъждаха най-различни предположения. Възможно ли бе Уолтър да е постигнал насън по-голям напредък в проучванията си на пространството и измеренията, отколкото наяве? Възможно ли бе в сомнамбулното си състояние да се придвижва из Вселената и другите светове, за чието съществуване не бе и подозирал? Къде ли се е намирал — ако действително е напускал мансардата — в нощите, когато е бил преследван от страховитите видения? Сумрачните кънтящи бездни… стръмният склон на онзи хълм… обляната в ярки цветове тераса и ширналият се под нея необятен град… притеглянето от неизвестните планети… черната завихрена спирала… Черният човек… покритата с кал тясна уличка и проскърцващите стълби… старата вещица и косматата ѝ твар с дългите зъби… стълпотворението от сфероиди и малкият полиедър… странният загар на Гилман… раничките на китката му… детето в ръцете на старицата… калните му стъпала… преданията и суеверията на чужденците… Какво ли означаваше всичко това? И доколко можеше да се обясни със законите на логиката и здравия разум?

Тази нощ никой от двамата не можа да заспи, но на следващата сутрин пропуснаха занятията в университета и си подремнаха малко. Беше 30 април и след залез-слънце трябваше да започне Великият Сабат, изпълнил с такъв вледеняващ страх по-възрастните местни жители… Мазуревич се прибра точно в шест вечерта и каза, че според работещите във фабриката дяволското сборище щяло да се състои в мрачната клисура зад Медоу Хил, където, насред лишен от каквато и да е растителност участък, се издига древният Бял камък. Някои даже се обадили в полицията и посъветвали органите на реда да потърсят там изчезналия Ладислас Волейко, ала никой не вярвал, че униформените ще си направят този труд. Джо започна горещо да увещава младия джентълмен да сложи на врата си подареното от него кръстче и накрая Уолтър склони и го пъхна под ризата си.

Късно вечерта и двамата младежи клюмаха в креслата, унесени от напевния вой на суеверния поляк на първия етаж. Съпротивлявайки се на налегналия го сън, Гилман нито за миг не спираше да се вслушва в тишината, надявайки се да различи зад обичайните шумове на старата къща някакви едва доловими звуци, които да му подскажат за нечие чуждо злонамерено присъствие. Спомените от прочетеното в „Некрономикон“ и „Черната книга“ изплуваха с болезнена сила в паметта му и той изведнъж си даде сметка, че се поклаща несъзнателно в такт с онези скверни ритми, които съпровождат най-отвратителните церемонии на Великия Сабат и водят началото си от там, където Пространство и Време просто не съществуват.

Неочаквано Уолтър разбра защо се вслушва тъй напрегнато във всеки звук. Опитваше се да долови нещо от дяволските песнопения в далечната тъмна клисура. Откъде знаеше какво ще се случи по-нататък? Откъде знаеше кога точно Нахаб и нейният помощник ще внесат пълната с кръв чаша след черния петел и черния козел? Гилман видя, че Елууд вече е заспал и понечи да му извика, за да го събуди. Обаче някаква неведома сила не му позволи да издаде и звук. Вече не беше господар на тялото си. Нима все пак се бе подписал в книгата на Черния човек?

Слабият повей на вятъра донесе някакви нови звуци, достъпни само за нечовешки изострения му слух. Тези звуци летяха над далечните хълмове, поля и долини, преодолявайки много километри, обаче младият мъж веднага ги разпозна. Огньовете бяха запалени и танцьорите се нареждаха в кръг около тях. Как да не се отправи натам? Що за сила го беше завладяла? Увлечението по математиката… древните предания… старата Кезия… Кафявия Дженкин… Той изведнъж забеляза, че в стената, недалеч от дивана, където спеше, е зейнало ново отверстие, а над далечните нечестиви песнопения и молитвите на Джо Мазуревич се бе появил някакъв друг звук. Нещо стържеше и дращеше зад дървената ламперия. Дано само токът не угасне, пожела си Уолтър. Миг по-късно от дупката в стената се показа зъбатата муцуна на гнусното плъхоподобно изчадие (едва сега Гилман осъзна, че тя представляваше потресаващо, зловещо копие на физиономията на вещицата) и някой сграбчи дръжката на вратата, опитвайки се да я отвори.