Отвъд стената на съня

Младият мъж не знаеше дали старицата е мъртва; просто я блъсна на земята и я остави да лежи там. Сетне се обърна, погледна към масата и онова, което видя, едва не го лиши от последните остатъци здрав разум. Отвратителната плъхоподобна твар не си беше губила времето, докато Уолтър и вещицата бяха вкопчени в смъртна схватка. Усилията на студента се бяха оказали напразни; онова, което се бе опитал да предотврати, все пак се беше случило. Единствената разлика беше, че вместо от ритуалния кинжал, гръдният кош на детето бе пронизан от дългите зъби на Кафявия Дженкин, чиито нокти бяха разкъсали и вратлето му, след което уродливото създание беше взело захвърления на пода бокал и го бе напълнило с кръвта на момченцето.

Отвъд хълмовете в далечината отново запулсира нечовешкият ритъм на Великия Сабат; някъде там, помисли си Гилман, навярно се намираше и самият Черен човек. Смътните спомени за предишните му видения се сливаха в съзнанието му с откъси от математическите формули; студентът беше сигурен, че някъде в паметта му се пазят онези тайнствени фигури и ъгли, необходими за завръщането му в нормалния свят — за първи път без чужда помощ. Той вече знаеше, че се намира в запечатаното помещение над своята стая; но как точно щеше да се измъкне от тук — през наклонения под или стесняващото се пространство зад скосената стена? Според него нито едното, нито другото бе възможно. А дори и да успееше, нямаше ли просто да се прехвърли от един кошмар в друг, където стаята на Елууд, мансардата и целият вещерски дом не са нищо повече от зловеща, илюзорна проекция на обективната реалност? Младежът вече не знаеше къде е границата между безумните му съновидения и не по-малко плашещата действителност.

Перспективата отново да се озове сред огласяните от дяволски рев бездни го изпълваше с ужас и Гилман потръпваше при мисълта, че ще се наложи да чуе със собствените си уши изконния ритъм на Космоса, стаен до този момент в неведомите глъбини на пространството. Дори сега долавяше чудовищно ниските вибрации и ясно се досещаше какво се крие зад тях. В нощта на Великия Сабат космическият пулс достига до човешките обиталища и подбужда посветените към страшни и нечестиви тайнства, които простосмъртните не биха могли да си представят. Студентът се опасяваше и от друго — може ли да е сигурен, че ще попадне точно там, където иска? Ами ако вместо във вещерския дом се озове на стръмния склон на онзи каменист хълм… на озарената от тройното слънце тераса над гигантския град на звездоглавите чудовища в незнайна галактика… или в някоя черна бездна отвъд пределите на Хаоса, където цари безумният властелин на демоните Азатхот?

В крайна сметка обаче Гилман реши да направи този ужасен скок в пространството. Тъкмо концентрираше мислите си, когато призрачното виолетово сияние внезапно помръкна и помещението потъна в пълен мрак. Това можеше да означава само едно: вещицата — старата Кезия — Нахаб — беше издъхнала. В същия миг към далечния, злокобно пулсиращ ритъм на Валпургиевата нощ и скимтящите писъци на Кафявия Дженкин от мрачните дълбини на триъгълния отвор в пода се присъедини един нов, още по-силен и неистов звук. Джо Мазуревич! Неговите трескави молитви срещу Дебнещия хаос изведнъж се извисиха до необяснимо тържествуващ вой. Сардоничната действителност най-накрая се бе сляла с кошмарния сън! Йа! Йа! Шаб-Ниггуратх! Черният козирог с хилядното потомство…

* * *

Откриха Гилман на пода на квартирата му в странното мансардно помещение. Нечовешкият му вопъл, проехтял в мъртвилото на нощта, вдигна на крака Дероше, Чойнски, Домбровски и Мазуревич, които тутакси затрополяха нагоре по стълбите. Писъкът му събуди дори дълбоко заспалия в креслото Елууд. Проснатият на земята Уолтър беше жив, макар и в несвяст, а широко отворените му очи се взираха невиждащо в скосения таван. На врата му тъмнееха огромни синини и на левия му глезен имаше няколко дълбоки рани, без съмнение от ухапвания на плъхове. Дрехите му бяха в безпорядък, а от подареното му от Мазуревич никелово разпятие нямаше и следа. Франк целият трепереше; не смееше и да си помисли какво ли се е случило с приятеля му по време на снощния му кошмар. По всичко си личеше, че суеверният поляк не е на себе си — той обясни състоянието си със странното знамение, което получил в отговор на молитвите си; в същия миг иззад наклонената северна стена се дочу приглушено цвърчене и трополене и Джо изплашено започна да се кръсти.

Мъжете положиха клетия Гилман на дивана в стаята на Елууд и повикаха доктор Малковски — лекар, който бе известен както с добрата си репутация, така и със своята дискретност. Той сложи няколко инжекции на Уолтър, целящи да го отпуснат и успокоят нервите му, потапяйки го в лека дрямка. През последвалите часове злочестият младеж на няколко пъти идваше в съзнание и шепнеше несвързано на състудента си, опитвайки се да му разкаже за кошмарните събития от миналата нощ. Процесът по възстановяването му протичаше бавно и мъчително, а още от самото начало бе открито едно печално обстоятелство.