Панаир на суетата (роман без герой)

Най-напред започна да се забавя плащането на сметките на малкото домакинство, които се уреждаха ежеседмично. Мистър Седли каза на жена си с разстроено лице, че сумата от Индия не била пристигнала. Тъй като дотогава тя бе плащала сметките си много редовно, един-двама от търговците, които клетата жена бе длъжна да моли за отсрочка, се ядосаха на това забавяне, на каквото бяха напълно привикнали от страна на по-нередовните си клиенти. Вноските на Еми, плащани от нея с весело лице, без да прави въпрос за каквото и да било, поддържаха малкото семейство с намалени наполовина дажби. И първите шест месеца изминаха доста леко, като старият Седли все си въобразяваше, че печалбите му ще се увеличат и всичко ще тръгне на добре.

Но на края на полугодието не пристигнаха никакви шестдесет лири, които да подпомогнат домакинството; и то бе обхванато от все по-големи и по-големи безпокойства. Мисис Седли, чието здраве бе доста разклатено, много се тревожеше. Тя или седеше безмълвна, или пък плачеше пред мисис Клеп в кухнята. Месарят се мусеше; бакалинът се държеше дръзко; един или два пъти Джорджи ропта против обедите и Амелия, която би се задоволила само с парче хляб за собствения си обед, не можеше да не види, че за детето й не се полагаха достатъчно грижи, затова трябваше да отделя от парите за дребни разноски и да купува по нещичко за сина си, за да го поддържа здрав.

Най-после й казаха или, по-право, разказаха й една от ония объркани истории, каквито хората скалъпват, когато ги сполетят някакви трудности. Един ден, след като получи пенсията си и когато бе дошло време да дава вноската си за домакинските нужди, тя реши да си удържи известна сума, тъй като си водеше сметка колко бе внасяла преди и защото беше поръчала нов костюм за Джорджи.

Тогава й откриха, че от Джоз не били идвали никакви пари; че домакинството им се намирало в затруднено положение, което Амелия би трябвало да види по-рано, намекна майка й, но тя не се интересувала от нищо, освен от Джорджи. При тези думи Амелия даде всичките пари на майка си, без да каже нещо, и се прибра в стаята си, където си изплака очите. Него ден трябваше да преживее и друго вълнение — когато се принуди да отиде и се откаже от поръчаните дрехи, миличките дрешки, които с такова желание очакваше за Коледа и чиято кройка и фасон бе определила в множество разговори с една малка шивачка, нейна приятелка.

Най-трудното от всичко беше това, че трябваше да разкрие работата на Джорджи, който страшно много се развика. Всички имали нови дрехи за Коледа. Другите щели да му се смеят. И той трябвало на всяка цена да има нови дрехи. Тя вече му ги била обещала. Клетата вдовица можеше да му даде само целувки. И тя закърпи старите му дрехи, обляна в сълзи. Амелия почна да рови из оскъдните си украшения, да види дали не ще може да продаде нещо, та да му достави желаното. Натъкна се на индийския шал, който Добин й бе пратил. Спомни си как в миналото беше ходила с майка си е един чудесен индийски магазин на Лъгът Хил, където дамите вършеха най-различни сделки с този вид артикули. Бузите й пламнаха и очите й светнаха от удоволствие, когато й хрумна за този източник, и сутринта тя целуна Джорджи и весело му се усмихна, когато го изпращаше на училище. Момчето долови, че погледът й му обещава нещо хубаво.

Като завърза шала в една кърпа (също подарък от добрия майор), тя го скри под връхната си дреха и вървя пешком, зачервена и нетърпелива, по целия път до Лъгът Хил, като пристъпваше леко и бързо край стената на парка и потичваше на кръстопътищата, така че мнозина мъже се извръщаха, когато тя минаваше бързо край тях, и изглеждаха милото й розово лице. Тя си пресмяташе как ще изразходва получените от шала парк; как освен дрехите ще му купи книгите, за които той тъй много жадуваше, и ще му плати училищната такса за половин година; как ще вземе и ново палто на баща си вместо старото, което той сега носеше. Не беше сбъркала относно цената на Добиновия подарък. Тъканта беше ситна и много красива, търговецът направи чудесна сделка, когато й даде за шала двадесет гвинеи.

Удивена и развълнувана, тя продължи да тича с богатството си в ръка към магазина на Дартън, на Сент Поле Чърчярд, и там купи книгите, които така много искаше; после взе дилижанса с пакета си под мишница и се прибра вкъщи светнала от радост. Голямо беше удоволствието й, когато написа на първата страница с хубавия си дребничък почерк: „Джордж Озбърн, коледен дар от неговата любеща майка“. Книгите съществуват и до ден-днешен с милото, нежно посвещение.

Тя излезе от своята стая с книгите в ръка, да ги сложи на Джорджовата маса, където той щеше да ги намери на връщане от училище, когато се срещна с майка си в коридора. Позлатените подвързии на седемте красиви малки томчета привлякоха погледа на старата жена.

— Какво е това? — запита тя.

— Книги за Джорджи — отвърна Амелия. — Аз… аз му ги обещах за Коледа.