Панаир на суетата (роман без герой)

Всяко посещение от страна на тази представителка на модата се оказваше все по-неблагоприятно за нея. Баща й влагаше все повече пари в банката на Стъмпи и Рауди. Покровителственото й държане ставаше все по-непоносимо. Бедната вдовица, която живееше в малката къщичка в Бромптън и пазеше там съкровището си, не подозираше как някои хора жадно ламтят за него.

Вечерта, когато Джейн Озбърн каза на баща си, че е видяла внука му, старият човек не й отвърна нищо. Но, от друга страна, не се показа и сърдит и когато тръгна да се прибере в стаята си, той й пожела лека нощ с доста мек глас. И той навярно бе размишлявал над думите й и беше разпитал Добинови за посещението й; защото две седмици подир това я запита къде е малкият й френския часовник с верижката, който имаше обичай да носи.

— Купила съм го със свои собствени пари, сър — каза тя силно уплашена.

— Върви и си поръчай друг като него или по-хубав, ако можеш да намериш — каза стария джентълмен и отново потъна в мълчание.

Напоследък госпожици Добин на няколко пъти молиха Амелия да позволи на Джордж да им отиде на гости. Леля му показа какво е отношението й към момчето; може би и самият му дядо, загатнаха й те, ще бъде склонен да погледне на него като на свой внук. А пък Амелия положително не би искала да пренебрегне тези благоприятни за сина й възможности.

Действително тя не можеше да стори това, но прие намеците им с тежест и подозрение в сърцето; и винаги биваше неспокойна, когато детето беше далеч от нея, а на връщане го посрещаше така, сякаш си идваше спасен от някаква опасност. Той донасяше със себе си пари и играчки, на които вдовицата гледаше с уплаха и ревност. Винаги го питаше дали там не е видял някой джентълмен.

— Само стария сър Уилям, който ме разхождаше с малката количка, и мистър Добин, който пристигна следобед на прекрасен кон — в зелен жакет и розова вратовръзка и с камшик с позлатена дръжка. Той ми обеща, че ще ми покаже лондонската кула и ще ме разходи с хрътките.

Най-после веднъж той каза:

— Дойде и един стар джентълмен с дебели вежди, с широка шапка и с голяма верижка с печати. — Той пристигна един ден, когато кочияшът разхождаше Джорджи около моравката, качен на сивото пони. — Старият човек дълго ме разглеждаше. И целият се тресеше. След като обядвахме му казах: „Името ми е Норвал“. Леля ми започна да плаче. Тя винаги плаче. — Това беше докладът на Джорджи нея вечер.

Тогава Амелия разбра, че момчето бе видяло дядо си; и трескаво зачака предложението, което, уверена беше, че ще последва и което действително дойде след няколко дни. Мистър Озбърн й предложи официално да вземе момчето и да го направи наследник на богатството, което бе възнамерявал да остави на неговия баща. Заявяваше също така, че ще отпусне рента на мисис Джордж Озбърн, която би й осигурила прилично съществование. Ако мисис Джордж Озбърн възнамерява да се омъжи повторно, както дочул, нямало да преустанови плащането на рентата. Но трябвало да се разбере ясно, че момчето ще живее само при дядо си, на Ръсъл Скуеър, или където мистър О. намери за добре; от време на време ще му позволява да се вижда с мисис Джордж Озбърн в нейното жилище. Това писмо й бе донесено и прочетено един ден, когато майка й не беше вкъщи, а баща й, както обикновено, се намираше в Сити.

Само два или три пъти през живота й я бяха виждали ядосана и адвокатът на мистър Озбърн имаше щастието да я завари точно в такова настроение. Веднага след като мистър По й прочете писмото и го подаде, тя се изправи, цяла разтреперана и силно зачервена, скъса хартията на стотици парченца и ги стъпка.

— Какво? Да се омъжа отново? Да взема пари, за да се разделя с детето си? Кой дръзва да ме обижда с подобно предложение? Кажете на мистър Озбърн, че това е писмо на страхливец, сър — да, писмо на страхливец, — и аз няма да му отговоря. Желая ви всичко най-хубаво, сър — и тя си излезе с кимване от стаята, като кралица в някоя трагедия — разправяше след това адвокатът.

Него ден родителите й не забелязаха вълнението й и тя не им каза нито думица относно срещата с мистър По. Те бяха улисани в собствените си грижи, които дълбоко засягаха Амелия, макар и да не й бяха известни. Старият джентълмен, баща й, постоянно беше зает с някакви сделки. Видяхме вече как предприятията за продажба на вино и на въглища пропаднаха. Но като се навърташе постоянно из Сити, винаги нащрек и готов за нещо ново, той се натъкна на друг някакъв проект, който му вдъхна такова доверие, че се впусна в него въпреки възраженията на мистър Клеп, комуто не посмя да каже колко здраво се бе обвързал. И тъй като мистър Седли винаги имаше за правило да не разговаря за парични въпроси пред жените, те нямаха понятие какви беди ги чакаха, докато най-после старият човек се видя принуден да признае малко по малко случилото се.