Панаир на суетата (роман без герой)

— Познай! — каза тя на съпруга си. — Глупчо такъв — продължи Ребека, — откъде предполагаш, че съм ги взела? Всичките, освен перлената огърлица, която една скъпа приятелка ми подари много отдавна, взех под наем, разбира се. Взех ги под наем от мистър Полониус, на Ковънтри Стрийт. Да не би да мислиш, че всички диаманти, отиващи в двореца, принадлежат на тези, които ги носят, както прекрасните накити на лейди Джейн, които са много по-хубави от моите.

— Те са семейни скъпоценности — каза сър Пит, като отново погледна неловко. И през време на този семеен разговор екипажът вървеше надолу по улицата, дока то най-после бе разтоварен пред портите на двореца, където монархът очакваше тържествено гостите си.

Диамантите, които събудиха Родъновото възхищение, не се прибраха в хранилището на мистър Полониус от Ковънтри Стрийт и този джентълмен никога не поиска да му бъдат върнати. Те бяха сложени в тайно малко чекмедже на едно старо писалище, което Амелия Седли й бе подарила преди много, много години и в което Беки пазеше някои полезни и може би доста ценни неща, за които съпругът й нищо не знаеше. Да знаят малко или да не знаят нищо — това е в природата на някои съпрузи. А в природата на колко жени е да крият? О, дами, колко от вас имат тайни сметки, пращани от шивачката? Колко от вас имат рокли и гривни, които не смеете да покажете или пък треперите, когато ги носите? Треперите и умилостивявате с усмивка съпруга до вас, който не може да разпознае старата кадифена рокля от новата и новата гривна от миналогодишната, и няма понятие, че овехтелият жълт дантелен ешарп струва четиридесет гвинеи и че мадам Бобино всяка седмица пише настоятелни писма, с които си иска парите.

Така Родън не знаеше нищо за блестящите диамантени обици, нито за прелестния накит, който красеше гърдите на съпругата му. Но лорд Стейн, който бе заел място си в дворцовия салон в качеството си на лорд-пазител на барутните складове, като един от най-видните велможи и най-бележити крепители на английския трон, и който него ден се яви с всичките си звезди, ордени, яки и кордони и се показа особено внимателен към малката женичка, знаеше много добре откъде бяха дошли тези украшения и кой бе платил за тях.

Като се поклони пред нея, той се усмихна и процитира добре известните и красиви стихове за диамантите на Белинда, „които евреите целуваха и неверниците обожаваха“.

— Но аз се надявам, че ваше сиятелство е правоверен — каза малката дамичка, като тръсна глава. И много от дамите, които се намираха наоколо, си зашепнаха и заприказваха; и множество джентълмени кимаха с глави и също си зашепнаха, когато видяха с какво особено внимание се отнесе знатният царедворец към малката авантюристка.

Не подхожда на моето безсилно и неопитно перо да описва подробностите на срещата между Ребека Кроли, по баща Шарп, и нейния царствен господар. Замъглените очи се затварят пред Величието. Верноподаническа почит и чувство за приличие заповядват дори на въображението да не оглежда любопитно свещената приемна зала, а да се отдръпне бързо назад, мълчаливо и почтително, като направи дълбоки поклони пред Височайшето присъствие.

Едно можем да кажем — че след тази среща в цял Лондон нямаше по-предано на краля сърце от Ребекиното. Името на нейния владетел бе постоянно на устните й и тя заявяваше, че нямало по-очарователен от него. Тя отиде в ателието на Колнъги и си поръча най-хубавия му портрет, който изкуството можеше да създаде и кредитът да позволи. Избра известния портрет, на който най-добрият от всички монарси е представен във фрак, с кожена яка, с бричове и копринени чорапи, седнал на диван, усмихващ се изпод къдравата си кестенява перука. Поръча също да нарисуват образа му на една брошка, която постоянно носеше — и просто омръзваше на познатите си с постоянните си приказки за неговата любезност и красота. Кой знае? Може би тази малка жена си мислеше, че би могла да играе ролята на Ментенон или Помпадур.

Но след представянето й в двореца най-интересно от всичко беше да чуеше човек добродетелните й приказки. Измежду познатите й имаше малко жени и трябва да се признае, че те не се ползуваха с най-добро име в Панаира на суетата. Но след като, тъй да се каже, тя бе придобила качеството на почтена жена, Беки не желаеше вече да се събира с тези жени със съмнителна слава. Когато лейди Крекънбъри й кимна от ложата си в операта, тя не отговори на поздрава й и извърна глава, когато срещна мисис Уошингтън Уайт в парка.

— Драга моя, човек трябва да покаже, че представлява нещо — казваше тя. — Човек не трябва да се движи със съмнителни личности. Аз съжалявам лейди Крекънбъри най-искрено; и не се съмнявам, че мисис Уошингтън Уайт е много добра жена. Вие можете да вечеряте с тях, тъй като обичате да играете на карти. Но аз не трябва да го върша, и няма да го върша; и бъдете така добра да кажете на Смит, когато някоя от тях ми дойде на гости, да съобщи, че ме няма вкъщи.