— Обичам го, мамичко, защото той знае толкова много неща и никак не прилича на стария Вийл, който все се перчи и употребява такива дълги думи. Момчетата в училище го наричат Дългоопашатко. Аз му изнамерих този прякор. Не е ли чудесен? Но Добин чете латински като английски, а знае и френски, и какво ли не. И когато излизаме заедно, той ми разправя разни неща за баща ми, но никога за себе си, макар и да чух полковник Бъклър да казва веднъж у дядови, че той е един от най-храбрите офицери в армията и страшно много се е отличил там. Дядо много се учуди на това и каза: „Този човек! Ха, та аз мислех, че той не може и една муха да убие.“ Но аз зная, че може да го стори, нали, мамичко?
Еми се засмя. Тя смяташе, че майорът може да извърши поне това.
Ако между Джорджи и майора съществуваше искрена привързаност, трябва да признаем, че момчето и вуйчо му не изпитваха голяма обич един към друг. Джорджи имаше обичай да издува бузите си, да слага ръце в джобовете на жилетката си и да казва: „Я гледай, нима?“ — тъй прилично на начина, по който Джоз правеше това, че човек не можеше да не се разсмее. Слугите избухваха в смях, когато на обед момчето поискваше нещо, което липсваше на масата, и тогава правеше описаната гримаса и употребяваше любимия израз на вуйчо си. Дори и Добин се изсмиваше гръмогласно, когато момчето така го имитираше. Ако Джорджи не се подиграваше на вуйчо си пред него самия, това се дължеше само на укорите на Добин и на майчините му изплашени молби. И тъй като достойният цивилен имаше смътно усещане, че момчето го смята за глупак и е склонно да му се подиграва, той беше крайно стеснителен и, разбира се, двойно по-важен и по-надут в присъствието на мастър Джордж. Когато се съобщаваше, че очакват младия джентълмен да дойде на обед при майка си, мистър Джоз обикновено откриваше, че има някакъв ангажимент в клуба. Може би никой не съжаляваше много за отсъствието му. Тогава обикновено успяваха да накарат мистър Седли да излезе от убежището си на горния етаж и устройваха малка семейна компания, в която почти винаги участвуваше и майор Добин. Той беше ami de la maison96
; приятел на стария Седли, приятел на Еми, приятел на Джордж, а също така и съветник на Джоз.— Ако се съди по това колко често ние го виждаме, все едно, че още е в Мадрас — забелязваше сестра му Ана в Кембъруел.
Джоузеф водеше живот на благородно лентяйство, както подобава на човек с неговото високо положение. Разбира се, първата му цел беше да стане член на ориенталския клуб, където той прекарваше сутрините си в обществото на своите събратя от Индия, където обядваше или откъдето водеше гости за обяд.
Амелия трябваше да посреща и забавлява тези господа и техните съпруги. От тях тя научаваше кога Смит ще стане съветник; колко слуги си е довел Джоз от Индия; как банката на Томсън, Кибобджи и сие е пред фалит; колко неразумно (ако не и нещо повече) е било поведението на мисис Браун с младия офицер Суонки, като седяла с него на палубата до късно вечерта, а след това се загубили при разходка с коне на нос Добра Надежда; как мисис Хардймън повикала при себе си в Индия своите тринадесет сестри, дъщери на провинциален пастор, негово преподобие Феликс Рабите, и омъжила единадесет от тях; как Хорнби просто побеснял за това, че жена му продължавала да стои в Европа, а Тротър бил назначен за данъчен началник в Умерапура. Подобни разговори се водеха на обедите у всичките им познати. Чуваха се все едни и същи приказки; виждаха се все едни и същи сребърни блюда; поднасяха се все едни и същи гозби: агнешки бутчета, печени пуйки, гарнитури. Скоро след десерта започваха политическите разговори, когато дамите се оттегляха в горния етаж, където разговаряха за болестите и за децата си.
Но нима не е така във всяко общество? Нима адвокатските съпруги не говорят за хората от съда? Нима дамите на военните не клюкарствуват за полка? Нима жените на пасторите не разискват за неделните училища? Нима и най-високопоставените дами не говорят за малкия кръг хора, към които се числят? Защо тогава и нашите индийски приятели да нямат свой собствен разговор? Но трябва да се признае, че това е доста скучничко за външния човек, чиято съдба е да седи понякога при тях и да слуша.