Панаир на суетата (роман без герой)

Може би докато лежеше буден, животът му премина пред очите му — неговите ранни, изпълнени с надежда усилия, неговият успех и благополучие, сгромолясването му през старческите години и настоящата му безпомощност — без възможност да си отмъсти на съдбата, която го бе сломила, — без име или пари, които да остави след себе си — само един безцелен живот на поражение и разочарование, дошъл вече до своя край! Чудя се, братко, каква участ е по-добра — да умреш знаменит и в благополучие или беден и разочарован? Да имаш и да си принуден да оставиш богатството си или пък да се оттеглиш в смъртта, след като си изиграл и загубил играта? Навярно се изпитва много особено чувство, когато настъпи денят и ние си кажем: „Утре успехът и падението няма да имат никакво значение; слънцето ще изгрее и милиардите хора ще подхванат обикновените си задължения или удоволствия, но аз ще бъда вън от борбата.“

И тъй, настъпи утро, когато целият свят се пробуди и се залови със своята работа и забавления, с изключение на Джон Седли, който нямаше вече да се бори със съдбата, нито да се надява и прави планове, а щеше да потегли към непознатото си място на покой в гробището на Бромптън, край старата си съпруга.

Майор Добин, Джоз и Джорджи придружиха останките му до гроба в черна, драпирана със сукно колесница. Джоз пристигна нарочно за тази цел от Ричмънд, където отново се оттегли след печалното събитие. Не му се искаше да остане вкъщи при тези обстоятелства, знаете. Но Еми остана и както обикновено се отдаде на дълга си. Тя не изпита много силна скръб; обхваната беше по-скоро от някаква тържественост, отколкото от мъка. Молеше се и нейният край да е тъй спокоен и безболезнен и си мислеше с благоговение за думите, отправени към нея от баща й през време на болестта му, с които той изразяваше своята вяра, примирение и бъдещи надежди.

Да, в края на краищата мисля, че този край е за предпочитане пред другия. Представете си, че сте особено богат и знатен и при последния си час кажете: „Аз съм много богат; доста съм известен; през целия си живот живях в най-доброто общество и, слава богу, произхождам от най-почтено семейство. Служих с чест на своя крал и отечеството. В продължение на няколко години бях в парламента, където мога да кажа, слушаха речите ми и ги посрещаха доста добре. Никому не дължа нито шилинг; тъкмо обратното, дадох на заем на стария си приятел от колежа Джек Лазаръс петдесет лири стерлинги, за които изпълнителите на завещанието ми няма да го съдят. Оставям на всяка една от дъщерите си по десет хиляди лири, което за една девойка е доста добра сумичка. Завещавам сервизите и мебелите си, както и къщата си на Бейкър Стрийт на моята вдовица; а земите си, освен акциите и зимника с отбраните вина — на сина си. Оставям двадесет лири стерлинги годишно на лакея си; и нека видим дали някой може да каже нещо против мене след смъртта ми.“ Или пък предположете, от друга страна, че лебедът ви изпява съвсем друга песен и вие си кажете: „Аз съм беден, покрусен, разочарован стар човек и целият ми живот не е друго, освен едно поражение. Не съм надарен нито с ум, нито с добра сполука и си признавам, че съм извършил стотици грешки и глупости. Признавам също, че много пъти съм забравял дълга си. Не мога да изплатя задълженията си. На смъртното си легло лежа съвсем безпомощен и смирен; и моля за прошка за слабостта си, като се оставям с покаяно сърце пред нозете на божествената милост.“

Коя от тези две речи предпочитате да произнесете при собственото си погребение? Старият Седли изрече втората. И обхванат от смирение, хванал ръката на дъщеря си, той си отиде завинаги от разочарованията и суетата.

— Видиш ли — каза старият Озбърн на Джорджи — как се награждават заслугата и трудолюбието, а също и благоразумните сделки и тъй нататък. Погледни мене и моята банкова сметка. Погледни бедния си дядо Седли и неговото поражение. И все пак той беше по-добър човек от мене — да, по-добър — и струваше десет хиляди пъти повече.

Освен тези хора и семейството на мистър Клеп, които дойдоха от Бромптън да изкажат своите съболезнования, никой друг не се сети за Джон Седли, нито пък си спомни за съществуването на подобен човек.

Когато старият Озбърн научи за пръв път от своя приятел полковник Бъклър (както малкият Джорджи вече ни осведоми) какъв забележителен офицер е майор Добин, той прояви доста силно недоверие и се учуди как е възможно подобна личност да притежава ум и известно име. Но той чу за славата на майора и от други членове на своето общество. Сър Уилям Добин имаше много голямо мнение за сина си и разправяше много случаи, които разкриваха знанията, смелостта и благоприятната хорска преценка, на която се радваше майорът. Най-после името му се появи и в списъците на един-два от най-големите приеми, давани от благородниците, и това обстоятелство оказа огромно въздействие върху стария аристократ от Ръсъл Скуеър.