Панаир на суетата (роман без герой)

Когато Амелия научи, че свекърът й е простил, сърцето й се изпълни с топлота и благодарност за парите, които той й бе оставил. Но когато разбра, че Джордж отново се връща при нея и откри на кого се дължи това, когато разбра, че именно щедростта на Уилям я е спасила от лишенията — когато й стана ясно, че Уилям й е дал нейния съпруг и син — о, тогава тя коленичи и отправи топли молитви за доброто на човека с това благородно и предано сърце, смири се и се преклони пред тази прекрасна и нежна преданост.

Да, и благодарността й беше едничкото нещо, с което заплащаше цялата му привързаност и всичките му благодеяния — само благодарността й! Ако през ума й минаваше мисълта за друга някаква отплата, образът на Джордж се надигаше от гроба и казваше. „Ти си моя и само моя — сега и завинаги.“

Уилям знаеше чувствата й. Нима не бе прекарал целия си живот да ги отгатва?

Когато светът разбра какво е завещанието на мистър Озбърн, просто облагородяващо беше да се види как мисис Джордж Озбърн се издигна в очите на хората от нейния кръг. Слугите от дома на Джоз, които по-рано бяха склонни да пренебрегват скромните й заповеди и имаха обичай да казват, че „ще питат господаря“ дали да я послушат, или не, сега и не помисляха за подобно нещо. Готвачката забрави да се надсмива над скромните й стари рокли (които действително биваха засенчвани от облеклото на тази дама, когато се готвеше да отива на вечерна неделна служба), а и другите не мърмореха при звука на звънеца й, нито пък се забавяха да отидат при нея, когато ги повикаше. Кочияшът, който роптаеше, „че конете му ще окуцеят, а екипажът му се превърнал на болница за онзи болен старец и за мисис О.“, сега я возеше с най-голяма готовност, като трепереше да не бъде изместен от кочияша на мистър Озбърн и искаше да му кажат „дали онези кочияши от Ръсъл Скуеър познават града така добре като него и дали са достойни да седят на капрата пред една дама“. Приятелите на Джоз, жени и мъже, изведнъж много се заинтересуваха за Еми и съболезнователните картички се сипеха върху масата й. Самият Джоз, който досега гледаше на нея като на някаква добродушна и безвредна просякиня, на която беше негов дълг да дава подслон и храна, сега проявяваше най-голяма почит към сестра си и към богатото малко момче, своя племенник. Грижеше се да й създава развлечения и промяна след мъките и изпитанията на „клетото, бедно момиче“ и започна да се явява на масата за закуска и да я пита как желае да прекара деня.

В качеството си на настойница на Джорджи, със съгласието на майора, другия му опекун, тя помоли мис Озбърн да остане да живее на Ръсъл Скуеър, докато желае; но мис Озбърн й поблагодари и заяви, че за нищо на света не желаела да живее самичка в тази тъжна къща и тръгна в дълбок траур, за Челтнам, с двамина от старите си слуги. На другите платиха щедро и ги уволниха. Верният стар лакей, на когото мисис Озбърн предложи да остане, предпочете да се оттегли от служба и да вложи спестяванията си в една кръчма, където, нека се надяваме, му е провървяло. След като мис Озбърн пожела да напусне Ръсъл Скуеър, мисис Озбърн също се отказа да заеме мрачната стара къща. Богатите мебели и украшения, тържествените свещници и мрачните огледала бяха опаковани и сложени настрани. Обвиха в слама разкошната салонна гарнитура от палисандрово дърво; навиха и завързаха килимите; малката отбрана библиотека от добре подвързани книги прибраха в два сандъка за винени бутилки и всичко това откараха с огромни коли до едно хранилище, където трябваше да стои до Джорджовото пълнолетие. А големите и тъмни сандъци със сервизите бяха занесени в банката на Стъмпи и Рауди, където щяха да лежат в подземията на тези прочути банкери до изтичане на определения период.

Един ден, облечена в пълен траур и хванала Джорджи за ръка, Еми посети напуснатата къща, в която не бе влизала от моминството си. Плочите отпред бяха посипани със слама — там бяха товарили колите. Влязоха в големите празни стаи, по чиито стени се виждаха местата на картините и огледалата. После се качиха по широката мрачна каменна стълба за горните стаи, в една от които бе умрял дядо, както каза шепнешком Джорджи, а сетне още по-горе, в стаята на самия Джордж. Момчето все още държеше ръката й, но освен за него тя си мислеше и за другиго. Еми знаеше, че в миналото тя бе обитавана от баща му.

Еми се приближи до един от отворените прозорци (един от онези, в които впиваше очи с наболяло сърце в първите дни, когато й отнеха детето) и оттам, като отправи поглед през дърветата на Ръсъл Скуеър, видя старата къща, в която бе родена и където бе прекарала щастливите дни на юношеството си. Те се върнаха в паметта й — приветливите лица, веселите празници, безгрижните изминали часове и горчивите мъки и изпитания, повалили я след това. Сега си мислеше за тях и за човека, който беше нейният постоянен покровител, нейният добър гений, нейният щедър и нежен приятел.

— Я виж, мамо — каза Джорджи, — на стъклото са изрязани с диамант инициалите „Дж. О“. Аз не съм сторил това. Не съм ги виждал дори.