Панаир на суетата (роман без герой)

Отвърнаха на картичката с друга и Джоз и майорът бяха поканени на вечеря — на най-тържествената и може би най-глупавата вечеря, която дори мистър Озбърн бе давал някога. Беше показано всяко парче от скъпия семеен сервиз и беше поканено най-отбрано общество. На трапезата мистър Седли кавалерствуваше на мис О. и тя беше много любезна към него; но не каза почти нито една дума на майора, който седеше настрани от нея, до мистър Озбърн, и се държеше много свенливо. Джоз заяви с много голяма тържественост, че това била най-хубавата супа от костенурка, която е вкусвал в живота си, и запита мистър Озбърн откъде взема мадейрата.

— Това е част от виното на Седли — прошепна лакеят на господаря си. — Имам я много отдавна и хубавички пари съм платил за нея — каза високо на гостенина си мистър Озбърн; а след това се обърна към съседа си отдясно и му прошепна как я взел „на разпродажбата на стария“.

На няколко пъти той заговори на майора за… за мисис Озбърн — тема, на която майорът можеше да бъде много словоохотлив, когато пожелаеше. Той разправи на мистър Озбърн за страданията й; за страстната й привързаност към нейния съпруг, чиято памет още обожавала; за нежната й преданост към родителите й; за това как се отказала от момчето си, когато разбрала, че е неин дълг да стори това.

— Вие не знаете какво е трябвало да понесе тази жена — каза честният Добин с разтреперан глас — и вярвам и се надявам, че ще се сдобрите с нея. Тя ви отне сина, но ви даде собствения си; и колкото и да сте обичали вашия Джордж, вярвайте, че тя обичаше своя десет пъти повече.

— Бога ми, сър, вие сте много добър човек — беше едничкото нещо, което мистър Озбърн отговори. Той никога не си бе помислял, че вдовицата може да почувствува някаква мъка при раздялата с момчето или че голямото му богатство би могло да й причини скръб. Разбира се, сдобряването беше неизбежно и щеше да стане много наскоро; и сърцето на Амелия започна да бие при мисълта за страшната среща с бащата на Джордж.

Но това не беше съдено да стане… Дългата болест и смъртта на стария Седли попречиха, известно време, след което не можеше да се мисли за никаква среща. Това нещастие и други някои случки повлияха може би на мистър Озбърн. Напоследък той беше много разстроен, остарял и умът му работеше тайно. Той изпрати за адвоката си и изглежда, че промени нещо в завещанието си. Лекарят, който се грижеше за него, заяви, че е много слаб, загатна, че било нужно да му се пусне малко кръв и да се изпрати на морския бряг, но той не прибягна към нито едно от тези лечебни средства.

Веднъж, когато трябваше да слезе за закуска и закъсня, слугинята влезе в стаичката му за обличане и го намери в безсъзнание пред тоалетната масичка. Повикаха мис Озбърн, изпратиха за лекари и спряха Джорджи от училище; дойдоха хората, които трябваше да пуснат кръв. Озбърн се свести отчасти, но му беше невъзможно да проговори, макар че един или два пъти направи отчаяни опити да каже нещо, и след четири дни умря. Лекарят слезе по стълбата, а погребалният разпоредител се качи и всички капаци на прозорците, обърнати към градината, се затвориха. Булък се втурна бързо от Сити. „Колко пари е оставил на онова момче — сигурно не половината, нали? Навярно е поделил имуществото си наравно между тримата?“ Моментът беше вълнуващ. Какво се помъчи напразно да каже клетият стар човек? Надявам се, че е искал да види Амелия и преди да напусне света, да се сдобри със скъпата и вярна съпруга на своя син. Навярно е било това; защото завещанието му показа, че омразата, която толкова дълго подхранваше, е изчезнала от сърцето му.

В джоба на халата му намериха писмото с големия червен печат, което Джордж му бе писал от Ватерло. Той бе преглеждал и другите книжа във връзка със сина си, тъй като ключът на кутията, където ги пазеше, беше също в джоба му и откриха, че печатите са счупени, а пликовете — разтворени. Изглежда, това бе сторено вечерта преди удара, когато лакеят му бе занесъл чая в кабинета и го бе заварил да чете голямата червена семейна библия.

Когато отвориха завещанието, видяха, че половината от имуществото е оставено на Джордж, а другата половина — разделена между двете сестри; мистър Булък трябваше да продължи в тяхна полза работата на предприятието или да се оттегли, ако сметне това за необходимо. Рентата от петстотин лири стерлинги беше оставена на Джорджовата майка, „вдовицата на обичния ми син Джордж Озбърн“, която отново ставаше настойница на момчето.

Майор Уилям Добин, приятел на обичния ми син, бе назначен за изпълнител на завещанието, и тъй като — продължаваше завещателят — той е поддържал моя внук и вдовицата на сина ми със свои собствени средства, поради голямата си добрина и щедрост, когато те не са имали други доходи, аз му благодаря сърдечно за неговата любов и грижи за тях и го умолявам да приеме такава сума, каквато би била достатъчна, за да откупи службата си на полковник-лейтенант или да я употреби тъй както сметне за най-добре.