Панаир на суетата (роман без герой)

— Тази стая беше на баща ти, дълго преди да се родиш, Джорджи — каза тя и поруменя, докато целуваше момчето.

Еми беше много мълчалива, докато екипажът ги носеше към Ричмънд, където временно си бяха наели една къща и където усмихнатите адвокати имаха обичай да идват запъхтени да я видят и после вписваха посещенията си в сметката, и където, разбира се, имаше стая и за Добин, който често пристигаше с кон, тъй като му се налагаше да върши доста работа, свързана с интересите на малкия му кръщелник.

По това време бяха прекъснали учението на Джорджи у мистър Вийл за неопределен срок и бяха помолили този джентълмен да приготви надпис за чудесната мраморна плоча, която трябваше да бъде сложена под паметника на капитан Джордж Озбърн.

Мисис Булък, лелята на Джорджи, макар и благодарение на това зверче да бе лишена от половината от сумата, която очакваше от баща си, все пак показа всеопростителния си дух, като се сдобри с майката и момчето. Роухамптън не е далеч от Ричмънд и един ден украсената с гербове каляска, с бледните деца в нея, спря пред къщата на Амелия. Семейство Булък нахлу в градината, където Амелия четеше книга. Джоз седеше в една беседка и спокойно потапяше ягоди във вино, а майорът, облечен в един от индийските си жакети, се навеждаше пред Джорджи, с когото бяха решили да играят на прескочикобила. Джорджи прелетя над главата му и тупна точно пред Булъкови, с огромни черни панделки на шапките и с грамадни черни колани, заобиколили облечената си в траур майчица. „Той е точно на възраст за Роуз“ — помисли си добрата майка и хвърли поглед към скъпото си дете, седемгодишна кекава госпожица.

— Роуз, върви и целуни милия си братовчед — каза мисис Фредерик. — Не ме ли познаваш, Джордж? Аз съм твоя леля.

— О, познавам ви много добре — отвърна Джордж, — само че не обичам да ме целуват — и се отдръпна от милувките на братовчедка си.

— Заведи ме при милата си майка, смешно дете такова — каза мисис Фредерик. И двете дами се срещнаха, след като не се бяха виждали повече от петнадесет години. Когато Еми беше бедна и нещастна, другата нито веднъж не се сети да отиде да я види; но сега, когато беше станала заможна, зълва й дойде да й се представи, като нещо, което се разбира само по себе си.

Започнаха да я посещават и доста други хора. Нашата стара приятелка мис Шварц и съпругът й дойдоха с препускащ екипаж от Хемптън Корт. Мис Шварц прояви все същата буйна любов към Амелия. Тя би я обичала винаги, ако имаше възможност да я вижда — трябва да й отдадем тази справедливост. Но — que voulez-vous97? — в този огромен град човек няма време да ходи и да издирва приятелите си, ако те изчезнат от редовете на обществото, в какъвто случай ние вървим напред без тях. Нима в този Панаир на суетата се чувствува отсъствието на когото и да било?

И тъй, с една дума, преди още траурът по случай смъртта на мистър Озбърн да бе изтекъл, Еми се озова в средата на едно твърде изискано общество, чиито членове не можеха да си представят, че числящите се към техния кръг хора не се чувствуват особено поласкани от това. Едва ли имаше някоя от дамите, която да не притежава за роднина граф или барон, макар съпругът й да не е търговец в Сити. Някои от госпожите бяха с големи интелектуални претенции. Те четяха мисис Съмървил и посещаваха Кралския институт. Други пък изповядваха строги евангелски възгледи. Трябва да признаем, че Еми се чувствуваше крайно смутена в тяхната среда и изпита доста големи страдания, когато веднъж или два пъти беше принудена да приеме гостоприемството на мисис Фредерик Булък. Тази дама най-упорито я покровителствуваше и най-великодушно реши да я превъзпита. Тя й намираше шапкарки и направляваше домакинството и обноските й. Постоянно идваше с екипажа си от Роухамптън и гощаваше приятелката си с банални бръщолевици и дворцови клюки. Това правеше удоволствие на Джоз, но майорът излизаше с ръмжене при появяването на тази жена и нейната евтина изисканост. Той заспа под самата плешива глава на Фредерик Булък, когато господата останаха около трапезата на един от най-хубавите приеми на банкера (Фред все още желаеше Озбърнови да прехвърлят парите си от банката на Стъмпи и Рауди в тяхната), докато в същото време Амелия, която не знаеше латински, нито пък кой е написал последната уводна статия във вестник „Единбургски преглед“, а и нямаше никакво отношение към последното вероотстъпничество на мистър Пийл във връзка фаталния законопроект за подобрение положението на католиците, седеше безмълвна сред дамите във величествената приемна, отправила поглед към кадифените моравки, спретнатите, постлани с чакъл пътечки и блестящи топлилници.

— Тя изглежда добродушна, но блудкава — каза мисис Рауди. — Онзи майор ми се струва особено epris98.

— Много й липсва светска изтънченост — каза мисис Холикок. — Скъпа моя, вие никога не ще успеете да я образовате.