Панаир на суетата (роман без герой)

Навсякъде, където спираха и имаха възможност, мистър Джоз оставяше своята визитна картичка и картичката на майора в дома на „нашия министър“. Трябваше да употребят големи усилия да го спрат да не слага цилиндър и официален костюм в чест на английския консул в свободния град Юденщат, когато този гостоприемен правителствен чиновник покани нашите пътници на вечеря. Той си водеше дневник и щателно отбелязваше преимуществата и недостатъците на различните странноприемници, в които отсядаха, и на вината и ястията, които му поднасяха там.

Що се отнася до Еми, тя беше много щастлива и доволна. Добин й носеше столчето и блокчето за рисуване и се възхищаваше от картините на добродушната малка художничка така, както никой досега не се беше възхищавал от тях. Тя седеше на корабните палуби и рисуваше замъци и скали или яхваше магаре и се отправяше към разни древни разбойнически кули, следвана от двамата си адютанти — Джорджи и Добин. Тя се смееше, а и майорът се подиграваше на смешната фигура, която той представляваше, качен на магарето, с тътрещите се по земята дълги крака. Той беше преводачът на компанията, понеже знаеше добре немски език; двамата с веселия Джорджи мислено се сражаваха в рейнските битки. В продължение на няколко седмици, като усърдно водеше разговори с хер Кирш на капрата, Джорджи направи огромен напредък в немския и можеше да разговаря с кочияшите и хотелските прислужници по начин, който възхищаваше майка му и забавляваше настойника му.

Мистър Джоз не вземаше участие в следобедните екскурзии на своите спътници. Той спеше твърде много, след като се нахранеше, или се приличаше на слънце в приятните хотелски градини. Колко прелестни бяха тези рейнски градини! Красиви пейзажи, облени в слънчева светлина и потънали в мир — благородни морави планини, чиито гребени се оглеждат във величествения поток, — видял ли ви е някой, който да не храни благодарен спомен за сладко спокойствие и красота? Човек се чувствува щастлив, дори когато остави перото и само си помисли за тази, прекрасна рейнска област. В летните надвечери кравите слизат по склоновете на планината с мучене и с подрънкващи звънци и се прибират в стария град със стари крепостни окопи, порти, камбанарии и кестенови дървета, а дългите сини сенки се стелят по тревата; небето и реката долу пламтят в алени и златни цветове, а луната, изгряла вече, гледа бледолика към залеза. Слънцето потъва зад високите планини, с издигнати по склоновете им замъци, нощта се спуща изведнъж, реката става по-тъмна и по-тъмна, а по нея блещукат светлинки от прозорците на старите крепостни стени и трептят спокойно в селото под хълмовете на отсрещния бряг.