Панаир на суетата (роман без герой)

Без никакво двоумение аз написвам на листчето името на майора. Той има много дълги крака, жълто лице и леко заеква, което отначало го прави малко смешен. Но мислите му са честни, умът му е доста пъргав, животът му — благороден и чист, а сърцето му — топло и смирено. Вярно, че има големи стъпала и длани, на които двамата Джорджовци Озбърн доста се подиграваха; и техните насмешки подведоха клетата малка Еми в преценката й на неговата стойност. Но нима ние всички не сме били заблуждавани по отношение на героите си и не сме променяли мненията си стотици пъти? През тези щастливи дни Еми, откри, че нейното собствено мнение за достойнствата на майора е претърпяло много голяма промяна.

Може би наистина това беше най-щастливото време в живота и на двамата, но те не го знаеха. А и кой ли знае това? Кой от нас може да посочи известен момент и да каже: „Това е върхът на човешката радост?“ Но най-малкото тези двама изпитваха доста голямо доволство и лятното им пътуване беше толкова приятно, колкото на която и да било двойка, напуснала Англия тая година. Джорджи винаги присъствуваше на представленията, но не той, а майорът слагаше шала на раменете на Амелия след забавлението. А при разходките и екскурзиите момчето вървеше напред, като се катереше по върховете на дърветата или стълбищата на кулите, докато по-възрастната двойка седеше долу — майорът пушеше спокойно пурата си, а Еми рисуваше пейзажа или развалините пред тях. Тъкмо през това пътуване авторът на настоящия разказ, всяка дума от който е самата истина, има удоволствието да ги срещне най-напред и да се запознае с тях.

За пръв път видях капитан Добин и компанията му в малкия удобен херцогски град Пъмперникъл (същото онова място, където сър Пит Кроли така много се бе отличил като аташе; но това бе станало много по-отдавна преди новината за битката при Аустерлиц да бе стигнала до ушите на английските дипломати в Германия). Те бяха пристигнали с екипажа и придружителя в „Ербпринц“, най-хубавия хотел в града, и цялата компания бе седнала на вечеря. Всички забелязаха величествеността на Джоз и умението, с което гълташе или по-право, смучеше поднесената им бира. Направи им впечатление, че и малкото момче имаше знаменита охота за ядене и погълна печеното, задушеното, картофите, сладкото от червени боровинки, салатата, пудинга, пържените пилета и сладкишите с такава галантност, която правеше чест на отечеството му. След като изяде около петнадесет порции, той завърши вечерята с десерт, част от който взе със себе си. После всички се запътиха към театъра на този весел, гостоприемен немски град. Дамата в черно, майката на момчето, се смееше и изчервяваше през време на вечерята, като изглеждаше крайно доволна от лудешките прояви на сина си. Спомням си, че полковникът — той щеше да стане такъв много наскоро след това — се шегуваше с момчето, като най-сериозно му посочваше ястията, които още не беше опитало, и го насърчаваше да не потиска апетита си, а да си вземе повторно от това или онова блюдо.

В дворцовия театър на Пъмперникъл тази вечер имаше гастрол; и мадам Шрьодер Девриен, тогава в разцвета на своята красота и дарба, изпълняваше ролята на героинята в прекрасната опера „Фиделио“. От местата си на балкона ние виждахме нашите приятели от ресторанта, седнали в ложата, която Швендлер от хотел „Ербпринц“ пазеше за най-добрите си клиенти, и аз не можех да не забележа въздействието, което внушителната актриса и музиката оказаха на мисис Озбърн (както чухме да я нарича едрият господин с мустаците). Докато се носеше мелодията на удивителния хор на затворниците, над който прелестният глас на певицата се издигаше и извисяваше в очарователна хармония, по лицето на английската дама се изписа такова изражение на почуда и удоволствие, което направи впечатление дори на отегчения от всичко дребен Фипс, аташе от легацията, който отправи към нея бинокъла си и каза провлачено:

— Боже, човек просто се облагородява, като види как една жена е способна да изпадне в подобна възбуда!

А при сцената в затвора, когато Фиделио, спущайки се към съпруга си, извика: „Nichts, nichts, mein Florestan103“ — тя просто се забрави и покри лице с носната си кърпичка. Жените от публиката хлипаха на това място, но предполагам, че аз забелязах тъкмо тази дама, защото ми е било предопределено да напиша именно нейната история.

На следната вечер представиха симфоничната фантазия от Бетховен „Die Schlacht bei Vittoria104“. В тази опера се рисува бързото напредване на френската армия. Сетне прозвучават барабаните, тромпетите, трясъкът на артилерията и стоновете на умиращите и най-после мощно и триумфално се понасят звуците на „Боже, краля пази“.