Панаир на суетата (роман без герой)

Поради положението на майора като настойник на Джорджи, която длъжност сега бе пренесена върху неговия дядо, наложи се двамата джентълмени да се срещнат на няколко пъти. При една от тези срещи старият Озбърн, който беше проницателен делови човек, като преглеждаше сметките на майора, се натъкна на едно обстоятелство, което го смая твърде много и едновременно с това му причини болка и радост. Това беше фактът, че част от сумите, с които се бяха издържали бедната вдовица и детето, излизаха от джоба на Уилям Добин.

Когато го принудиха да говори по въпроса, Добин, който не обичаше да лъже, се изчерви, започна да заеква и накрая призна всичко.

— Женитбата — каза той (при което лицето на събеседника му се смръщи) — беше до голяма степен мое дело. Смятах, че приятелят ми е отишъл толкова далеч, щото, ако се откаже, това ще донесе на него безчестие, а на мисис Озбърн смърт; и когато тя остана без средства, аз не можех да направя друго, освен да давам парите, които бях в състояние да отделя, за да може тя да се прехранва.

— Майор Д. — каза мистър Озбърн, като го погледна изпитателно и също се изчерви, — вие ми причинихте голяма беда, но нека да ви заявя, сър, че сте честен човек. Ето ръката ми, сър, макар и да не съм подозирал, че собствената ми кръв и плът е живеела с ваша помощ! — И двамата си стиснаха ръцете, с голямо смущение от страна на мистър Добин, чието скривано милосърдие бяха открили по този начин.

Той се помъчи да смекчи стария човек и да го примири към паметта на сина му.

— Той беше такъв благороден момък — каза Добин, — че ние всички го обичахме и бяхме готови да сторим всичко за него. Аз, като млад човек тогава, се чувствувах извънредно поласкан от предпочитанието му спрямо мене; и се радвах повече да ме видят в неговото общество, отколкото в обществото на главнокомандуващия. Не съм срещал друг, който да е равен нему по смелост и самоотверженост, както и по останалите качества на един войн. — И Добин разправи на стария баща колкото случаи си опомняше, които разкриваха храбростта и блестящите качества на сина му. — И Джорджи толкова прилича на него — прибави майорът.

— Той тъй много прилича на него, че понякога това ме кара да треперя — каза дядото.

Един или два пъти майорът отиде на вечеря у мистър Озбърн (това беше по времето на болестта на мистър Седли) и докато седяха край масата след вечеря, двамата приказваха само за починалия герой. Бащата се хвалеше с него, какъвто си му беше обичаят, като възвеличаваше себе си, когато разкриваше постиженията и смелостта на сина си, но сега настроението му към клетия младеж беше по-добро и по-благосклонно от преди; и християнското сърце на добрия майор се изпълваше с радост при тези признаци на възвръщащия се мир и доброжелателство. Втората вечер Озбърн нарече Добин Уилям, също както когато той и Джордж бяха приятели в младежките си години, и честният джентълмен изпита голямо доволство при тази проява на близост.

Следния ден на закуска, когато със свойствената за възрастта и характера й рязкост мис Озбърн се осмели да направи една пренебрежителна за външния вид и поведението на майора забележка, господарят на къщата я прекъсна:

— Вие ще бъдете много доволна, ако можете да го пипнете, мис О., но гроздето е зелено. Ха! Ха! Майор Уилям е прекрасен човек.

— Точно такъв е, дядо — каза одобрително Джорджи и като се приближи до дядо си, дръпна единия от неговите дълги сиви мустаци, изсмя се добродушно в лицето му и го целуна. Вечерта той разказа това на майка си, която напълно се съгласи с момчето.

— Наистина е такъв. Милият ти баща винаги твърдеше това. Той е един от най-добрите и най-благородни хора.

Случи се така, че много наскоро след този разговор Добин се отби у дома им, което може би накара Амелия да се изчерви, а малкият пакостник увеличи смущението, разказвайки на Добин другата част на разговора.

— Знаеш ли какво, Доб — обърна се той към него, — има една чудесна девойка, която иска да се омъжи за тебе. Има си достатъчно парички и се кара на слугите от сутрин до вечер.

— Коя е тя? — запита Добин.

— Леля О. — отвърна момчето. — Така каза дядо. Ех, Доб, чудесно би било да ми станеш чичо.

В този миг от съседната стая се чу треперливият глас на стария Седли, който викаше Амелия, и смехът спря.

Беше много ясно, че настроението на стария Озбърн се променя. Понякога той питаше Джорджи за вуйчо му и се смееше, когато момчето имитираше как Джоз казва: „Да ме поживи господ“ — и как гълта супата си. Тогава той заявяваше:

— Не е прилично малките момчета да се подиграват на роднините си. Мис О., когато днес излезете с екипажа на разходка, оставете визитната ми картичка на мистър Седли. Поне между мене и него няма никаква разпра.