Панаир на суетата (роман без герой)

Наскоро след първото появяване на Джоз Седли в Бромптън, в тази скромна къщичка, където семейство Седли беше прекарало последните десет години от живота си, се разигра тъжна сцена. Екипажът на Джоз (временният такъв, а не каретата, която сега се строеше) пристигна един ден и отнесе стария Седли и дъщеря му — за да не се върнат вече. Сълзите, които хазайката и дъщеря й проляха при този случай, бяха едни от най-искрените сълзи на скръб, проливани през време на настоящата история. През цялото си дълго познанство и близост с Амелия те не бяха чули нито една груба дума от нея. Тя беше самата доброта и нежност — винаги благодарна, винаги мила, дори и когато мисис Клеп бе избухвала и бе настоявала за наема. Когато доброто същество си отиваше завинаги, хазайката горчиво се укоряваше, че се е случвало да се обърне грубо към нея. Как плака тя, когато залепиха на прозореца обявление, че малките стаи, които тъй дълго бяха заети, сега се дават под наем! За нея беше ясно, че никога вече няма да имат такива наематели. И наистина следващите месеци доказаха правотата на това тъжно пророчество и мисис Клеп си отмъщаваше за израждането на човечеството, като налагаше най-жестоки контрибуции на кутиите с чая и на агнешките бутчета на квартирантите си. Повечето от тях се караха и роптаеха; някой не плащаха; и никои не се застояваха дълго. Хазайката имаше пълно право да съжалява за онези стари приятели, които я бяха напуснали.

А що се отнася до младата мис Клеп, мъката при раздялата с Амелия беше такава, че дори няма да се опитвам да я обрисувам. Още от дете беше свикнала да бъде по цял ден с нея и тъй силно се бе привързала към тази мила и добра жена, щото, когато голямата карета дойде да я отнесе към охолството, тя припадна в ръцете на приятелката си, която едва ли беше по-малко развълнувана от добродушната девойка, Амелия я обичаше като своя дъщеря. От единадесет години момичето й беше предана приятелка. Раздялата и за нея беше много болезнена. Разбира се, уговориха, че Мери често ще й гостува в голямата нова къща, където мисис Озбърн сега отиваше и където Мери беше сигурна, че тя далеч няма да бъде толкова щастлива, колкото в скромната им колиба, както мис Клеп я наричаше с езика на обичните си романи.

Нека се надяваме, че това нейно твърдение няма да се окаже вярно. В тази скромна колиба клетата Еми бе прекарала много малко щастливи дни. Мрачна участ я бе потискала там. Тя не искаше никога вече да се върне в къщата, след като я напусна, нито пък да се срещне с хазайката, която я бе измъчвала, когато се намираше в лошо настроение или когато не й плащаха, а щом биваше доволна, се беше отнасяла към нея с груба фамилиарност, която едва ли беше по-малко омразна. А и пресилените й комплименти и раболепието й, проявявани сега, когато за Еми бе настъпило благоденствие, никак не се нравеха на вдовицата. Тя се възхищаваше от всичко в новата къща, като възхваляваше всяка мебел и всяко украшение; опипваше роклите на мисис Озбърн и пресмяташе цената им. Заявяваше най-категорично, че нищо не било достатъчно хубаво за прекрасната Амелия. В лицето на тази вулгарна ласкателна обаче, която сега й се подмазваше, вдовицата виждаше грубата тиранка, която толкова пъти й бе причинявала мъка, на която биваше принудена да се моли, когато наемът беше просрочен; която се възмущаваше от разточителството й, когато купуваше някакъв деликатес за болната си майка или баща; която я бе видяла в унижението й и я беше потъпквала.

Никой никога не я бе чул да се оплаква от тези страдания, станали част от съдбата й. Криеше ги от баща си, чиято непредвидливост беше станала причина за много от мъките й. Тя трябваше да понася вината на всичките му грешки и беше до такава степен добра и смирена, сякаш самата природа я беше създала да става жертва.

Надявам се, че няма вече да бъде принудена да страда толкова. И както се казва, че във всяка мъка има някаква утеха, мога да спомена, че когато мис Клеп припадна при раздялата си със своята приятелка, тя бе оставена на грижите на младия човек от аптеката, благодарение на чиято медицинска помощ скоро се оправи. На тръгване от Бромптън Еми подари на Мери всичките мебели в къщата, като взе със себе си само двата портрета над леглото си и пианото — онова старо малко пиано, което вече бе навлязло в печална старост, но което тя си имаше собствени причини да обича. Амелия беше дете, когато родителите й го подариха и за първи път бе започнала да свири на него. Беше й подарено и втори път, както читателят си спомня, когато баща й се разори и когато го бяха спасили от крушението.

Майор Добин остана извънредно много доволен, когато надзираваше нареждането на новата къща на Джоз, за която настояваше да бъде много хубава и удобна, и видя да пристига колата от Бромптън с багажа на преселниците и в нея — старото пиано. Амелия пожела да го сложат във всекидневната й, спретната малка стаичка на втория етаж, в съседство със стаята на баща й, където той обикновено седеше вечерно време.