Панаир на суетата (роман без герой)

Когато носачите се появиха със стария музикален инструмент и Амелия даде нареждане да го сложат в споменатата вече стая, Добин изпита силна радост.

— Радвам се, че сте го запазили, Амелия — каза той с голяма нежност в гласа си. — Боях се, че не държите много на него.

— Ценя го повече от всичко, което имам на този свят — отвърна Амелия.

— Наистина ли, Амелия? — извика майорът. Понеже сам той го беше купил, макар и никога да не беше казал нещо за това, и през ума му не беше минало, че Амелия може да смята друг някой за дарител и предполагаше като нещо напълно естествено тя да знае от кого е дошъл този подарък. — Наистина ли, Амелия? — каза той и въпросът, най-важният от всички въпроси, трептеше на устните му, когато Еми отговори:

— Би ли могло да бъде иначе? Нима не ми го подари той?

— Не знаех това — каза клетичкият добър Добин и лицето му се помрачи.

В тоя миг Амелия не забеляза това, нито пък й направи впечатление много тъжното изражение, което прие лицето на Добин, но за това й дойде на ум по-после. И тогава й стана ясно, с неописуема болка и смущение, че Уилям й бе подарил пианото, а не Джордж, както си бе въобразявала. Той не беше подарък от Джордж; едничкият, който бе получила от любимия си, както си мислеше — предметът, който обичаше най-много, най-скъпата й реликва и спомен. Тя му беше говорила за Джордж; бе свирила на него любимите му мелодии; през дълги вечерни часове бе седяла пред него и бе изтръгвала, доколкото скромната й дарба позволяваше, тъжни мелодии от клавишите му, като мълчаливо бе ронила сълзи върху тях. То не беше реликва от Джордж. Сега вече то нямаше никаква цена. Следния път, когато старият Седли я помоли да посвири, тя каза, че вече съвсем е загубила гласа си, че я боляло глава, че не можела да свири.

После, според обичая си, започна да се укорява за своята дребнавост и неблагодарност и реши да се извини на добрия Уилям за пренебрежението, което не бе проявила към него, но което бе почувствувала спрямо пианото му. Няколко дни след това, докато седяха в приемната, където Джоз бе задрямал блажено след вечеря, Амелия каза с разтреперан глас на майор Добин:

— Трябва да ви искам извинение за нещо.

— За какво? — попита той.

— За… за онова малко пиано. Не съм ви благодарила за него, когато ми го дадохте — преди много, много години, преди да се омъжа. Мислех си, че някой друг ми го е подарил. Благодаря ви, Уилям. — И тя му протегна ръка; но сърцето на клетата малка женица се свиваше от болка: а що се отнася до очите й, разбира се, те ронеха сълзи.

Но Уилям не можеше вече да се сдържа.

— Амелия, Амелия — каза той, — действително аз го купих за вас. Тогава ви обичах тъй, както ви обичам и сега. Трябва да ви го кажа. Обикнах ви от първия миг, в който ви видях, когато Джордж ме доведе у дома ви, за да ми покаже девойката, за която бе сгоден. Тогава бяхте съвсем младо момиче, в бяло, с големи къдрици; слизахте по стълбата и пеехте — спомняте ли си? — и след това отидохме във Воксхол. Оттогава насам в мисълта ми е имало само една жена и тази жена сте вие. Не е имало нито час през тези дванайсет години, когато да не съм мислил за вас. Дойдох да ви кажа това, преди да тръгна за Индия, но разбрах, че то ви беше безразлично и не ми даде сърце да проговоря. Беше ви все едно дали щях да остана, или да замина.

— Бях много неблагодарна — каза Амелия.

— Не, само безразлична — продължи отчаяно Добин. — У мене няма нищо, което да събуди у една жена друго чувство. Зная какво изпитвате сега. Сърцето ви боли, задето пианото е подарено от мене, а не от Джордж. Бях забравил, иначе никога нямаше да продумам за него. Аз трябва да ви помоля да ми простите, гдето сглупих за миг и си въобразих, че толкова годишната ми преданост би могла да събуди някакви чувства у вас.

— Сега вие сте жестокият — заговори с известна възбуда Амелия. — Джордж е моят съпруг — тук и на небето. Как мога да обичам друг, освен него? И сега съм негова, както когато ме видяхте за пръв път, скъпи Уилям. Именно той ми разправи колко сте добър и благороден и ме научи да ви обичам като брат. Не сте ли били всичко за мене и за момчето ми? Нашият най-скъп, най-верен, най-добър приятел и покровител? Ако бяхте дошли няколко месеца по-рано, може би щяхте да ми спестите тази… тази ужасна раздяла. О, Уилям, тя едва ли не ме уби — но вие не дойдохте, при все че желаех това и се молих да се върнете и тогава ми го взеха и него. Не е ли той прекрасно момче, Уилям? Продължавайте да бъдете негов приятел и мой — и тук гласът й пресекна и тя скри глава на рамото му.

Майорът я обви с ръцете си, като я държеше до себе си като някакво дете, и я целуна по главата.

— Аз няма да се променя, скъпа Амелия — каза той. — Не искам нищо друго, освен любовта ви. Мисля, че иначе не бих могъл да я имам. Оставете ме само да стоя близо до вас и да ви виждам често.

— Да, често — каза Амелия.

И тъй, Уилям бе свободен да гледа и чака, както бедното момче в лицея, което няма пари, може само да въздиша подир сладкишите в таблата на продавачката.