Панаир на суетата (роман без герой)

Най-после, на третия ден, той се запъти с широко сърце за Лондон, облечен в новата си жилетка. Туземецът, с тракащи зъби и увит в шал, зъзнеше на капрата до новия слуга. Джоз седеше в пощенската кола, смучеше от време на време чибука си и изглеждаше толкова величествен, че малките момчета го поздравяваха с „ура“ и много хора го мислеха за някакъв губернатор. И мога да ви уверя, че той не отказваше на съдържателите на странноприемниците, които го канеха раболепно да спре и да се подкрепи в спретнатите крайпътни градчета. След като в Саутхамптън изяде обилна закуска, състояща се от риба, ориз и твърдо сварени яйца, в Уинчестър той започна да мисли, че се нуждае от чаша шери. В Алтън слезе от колата, по желанието на слугата си, и си пийна от прочутата за това място бира. Във Фарнам спря, за да разгледа Бишопс Касъл и да хапне лек обед, състоящ се от варени змиорки, телешки котлети и френски зелен фасул, заедно с бутилка кларет. Стана му студено, когато минаваха през Бегшът Хийт, където туземецът тракаше със зъби все повече и повече, а Джоз Сахиб си пийна малко бренди с вода. А когато най-после стигна в Лондон, той беше изконсумирал толкова вино, бира, месо, туршии, шери-бренди и тютюн, че стомахът му заприлича на корабен килер. Беше вечер, когато колата прогърмя по улицата и спря пред малката врата в Бромптън, където този добър син отиде най-напред и преди да види стаите, наети за него в хотел „Слотърс“ от мистър Добин.

Всички, които живееха на тази улица, бяха по прозорците; малката слугиня изтича до дървената портичка; госпожи Клеп гледаха от прозорчето на кухнята; Еми, силно развълнувана, стоеше в коридорчето между шапките и палтата, а старият Седли седеше вътре в приемната цял разтреперан. Джоз слезе величествено по скърцащите стъпала на пощенската кола, подкрепян от новия лакей и зъзнещия туземец, чието кафяво лице бе станало зелено от студ и чиято кожа беше заприличала на гъша. Той направи огромна сензация в коридорчето, където мисис и мис Клеп, дошли навярно за да подслушват на вратата на приемната, намериха Лол Джауб да седи и трепери на скамейката, под палтата, да стене жално и да показва жълтите си очни ябълки и белите си зъби.

Виждате, нали, че ние затворихме ловко вратата, за да не се види срещата между Джоз и стария баща и клетата малка сестрица. Старият човек беше много развълнуван; такава беше, разбира се, и дъщеря му, пък и на Джоз не липсваха чувства. През това дълго десетгодишно отсъствие и най-себелюбивият ще си помисли за дом и роднини. Разстоянието придава светост и на двете. Дългото мечтание за тези загубени удоволствия преувеличава тяхното очарование и сладост. Джоз истински се радваше да види и подаде ръка на баща си, отношенията му с когото бяха изобщо хладни — радваше се, че се вижда със сестра си, която си спомняше така мила и засмяна, и изпита болка, като видя промяната, наложена от времето, мъката и бедите у разстроения стар човек. Еми бе дошла до вратата в черните си дрехи и му прошепна за смъртта на майка им, като го помоли да не приказва за нея с бащата. Но тази предпазливост беше излишна, защото старият Седли веднага започна сам да говори за споменатото събитие, като бърбореше и плачеше. Това доста развълнува индийския джентълмен и накара клетия човек да мисли за себе си по-малко, отколкото имаше обичай.

Срещата трябва да е имала много добър резултат, защото когато Джоз се качи отново на пощенската кола и потегли към хотела си, Еми прегърна нежно баща си, обгърна го с ликуващ поглед и го запита дали не е била права, когато е поддържала, че брат й има добро сърце.

И наистина, развълнуван от нищетата, в която намери близките си, с разчувствувано от тази първа среща сърце, Джоузеф Седли заяви, че те вече няма да търпят никакви нужди и лишения и че той се е прибрал в отечеството си поне за известно време, когато домът му и всичко, което има, ще бъде тяхно и че Амелия ще изглежда много хубава на челното място на трапезата му, докато приеме да седне на собствена.

Тя поклати тъжно глава и както обикновено започна да рони сълзи. Много добре знаеше какво искаше да каже той. Тя и малката й довереница мис Клеп бяха разговаряли най-обстойно по въпроса вечерта, когато бе дошъл майорът. Поривистата Поли не можеше да се стърпи повече да не й разправи за откритието, което беше направила, и описа сепването и радостното разтреперване, чрез което майор Добин се бе издал, когато мистър Бини бе минал с жена си — майорът бе разбрал, че няма защо да се бои от някакъв съперник.

— Не го ли видяхте как цял се разтрепери, когато го запитахте дали е женен и каза: „Кой ви е разправял тези лъжи?“ О, госпожо — продължи Поли, — той просто не си маха очите от вас и съм сигурна, че косата му е побеляла от мисъл по вас.