Панаир на суетата (роман без герой)

Мистър Седли се сепна, разтрепери се силно и се опита да събере мислите си. Сетне пристъпи напред и направи старомоден поклон на майора, когото нарече мистър Добин и изрази надеждата, че неговият достоен баща сър Уилям Добин е добре. После каза, че възнамерявал да посети сър Уилям, който неотдавна му бил направил честта да му гостува. Сър Уилям не бе ходил при стария джентълмен от преди осем години — и това посещение той смяташе да върне.

— Много е съсипан — прошепна Еми, когато Добин сърдечно се ръкува със стария човек.

Вечерта, макар да имаше особено важна работа в Лондон, майорът се съгласи да я пренебрегне, щом мистър Седли го покани да остане у тях за чая. Амелия взе под ръка младата си приятелка с жълтия шал и тръгна начело на компанията, когато се запътиха за вкъщи, така че на Добин се падна да придружи мистър Седли. Старият човек вървеше много бавно, като му разправяше множество стари свои историйки за клетата си Бетси, за миналото си благополучие и за своето разорение. Мислите му, както това се случва със загубващите силите си стари хора, се въртяха само около миналото. За настоящето, с изключение на последното нещастие, което го бе сполетяло, той знаеше много малко. Майорът с радост го остави да си приказва. Очите му бяха отправени към фигурата пред него — милата малка фигура, която винаги преизпълваше въображението му, молитвите му и се появяваше в сънищата му и когато спеше, и когато беше буден.

През цялата вечер Амелия беше много щастлива. Усмихната и енергична, на Добин се струваше, че тя изпълнява задълженията си на домакиня с голяма грация и умение. Очите му я следваха, докато седяха в здрача. Колко пъти жадуваше той за този миг и си мислеше за нея, докато беше далеч под горещите ветрове и през изморителните походи — нежна и усмихната, грижеща се мило за старите си родители, украсяваща беднотията със сладостното си подчинение — точно каквато я виждаше сега. Не казвам, че вкусът му беше кой знае колко изискан, нито че големият интелект трябва да се задоволява с домашния рай, както това беше достатъчно за нашия простосърдечен стар приятел; но за добро или за зло, желанията му бяха от този род; и с Амелия край себе си, той беше готов да изпие толкова чаши чай, колкото доктор Джонсън.

Като забеляза тази негова склонност, Амелия със смях я насърчаваше; и видът й беше крайно закачлив, докато му подаваше чаша подир чаша. Вярно, тя не знаеше, че майорът не е обядвал и че в хотел „Слотърс“ му бяха запазили маса, като бяха сложили върху нея чинийка, за да се покаже, че е заета — маса в същото онова сепаре, в което майорът и Джордж бяха пирували много пъти, докато тя беше още почти дете, току-що излязла от училището на мис Пинкъртън.

Първото нещо, което мисис Озбърн показа на майора, беше портретчето на Джорджи, за което тя изтича веднага щом се прибраха в къщи. Разбира се, то не беше и наполовина толкова красиво, колкото самото момче, но не беше ли мило от негова страна да й го подари? Докато татко й беше буден, тя не приказваше много за Джорджи. За стария човек не беше приятно да слуша за мистър Озбърн и за Ръсъл Скуеър и навярно той не знаеше, че в продължение на много месеци живееше почти само от щедростта на богатия си съперник; и избухваше, когато се заговаряше за него.

Добин му разправи всичко и може би малко повече от всичко, което се бе случило на борда на „Рамшундър“; и преувеличи благородните намерения на Джоз към баща му и решението му да облекчи старите му години. Истината е, че през време на пътуването майорът бе внушил най-настоятелно на своя спътник какъв е дългът му и бе изтръгнал от него обещания, че ще се погрижи за сестра си и нейния малък син. Той успокояваше раздразнението на Джоз относно парите, които старият джентълмен бе теглил за негова сметка, и със смях му разправи собствените си патила по същия повод, както и за знаменитата пратка вино, с която старият човек го бе удостоил. И постепенно успя да накара Джоз, който съвсем не беше коравосърдечен, когато се чувствуваше доволен и когато го ласкаеха умерено, да погледне с благосклонност на роднините си в Европа. И най-после, срамувам се да го кажа, но майорът толкова разтегна истината, че каза на стария мистър Седли как най-вече желанието да види баща си било докарало Джоз в Европа.