Панаир на суетата (роман без герой)

И докато вървяха, случи се нещо, което, макар и дребно само по себе си, достави най-голяма радост на майор Добин. Един бледен мъж с редки бакенбарди и корава бяла яка се показа по алеята срещу тях, хванал под ръка две дами. Едната беше висока и с властен вид, на средна възраст, с черти и цвят на лицето, прилични на тези на свещенослужителя, до когото вървеше, а другата беше дребничка жена с мургаво лице, с чудесно ново боне с бели панделки, с елегантна пелерина и красив златен часовник, окачен на кордон на шията й. Господинът, окован от двете си страни от дамите, носеше освен това чадър, шал и кошница, така че ръцете му бяха напълно заети и затова, разбира се, му беше невъзможно да докосне шапка и да отвърне на реверанса, с който мис Клеп го поздрави.

Той само кимна с глава в отговор на поздрава й, на който двете дами отговориха с покровителствен вид и едновременно с това хвърлиха строг поглед към индивида със синия фрак, който придружаваше мис Поли.

— Кой е този? — запита майорът, развеселен от гледката, която представляваха тримата, като им направи път да минат.

Поли го погледна малко закачливо.

— Това са нашият пастор, преподобният мистър Бини (майорът леко трепна), и неговата сестра, мис Б. Божичко мили, как ни тормозеше тя в неделното училище! А другата дама, дребничката, с малко кривогледото око и хубавия часовник, е мисис Бини — бившата мис Гритс, чийто баща е собственик на магазина за чай. Ожениха се миналия месец и току-що са се върнали от Маргет. Тя има пет хиляди лири стерлинги, но вече се скараха с мис Б., която направи сватлъка.

Ако преди майорът бе трепнал, сега той се сепна и така удари бастуна си по земята, че мис Клеп възкликна и се разсмя. Той постоя за миг безмълвен, с отворени уста, като погледна след отдалечаващите се младоженци, докато мис Поли му разправяше историята им, но той не чу нищо повече от това, че преподобният джентълмен се бе оженил и цял се стопи от щастие. След тази среща удвои крачките си; и все пак пристигнаха прекалено скоро (защото той страшно трепереше при мисълта за срещата, за която бе жадувал през всичките тези десет години) и влязоха вътре през старата малка портичка в оградата на Кенсингтън Гардънс.

— Ето ги — каза мис Поли и отново почувствува ръката му да потрепва под нейната. Тя веднага разбра цялата работа. Историята й беше тъй добре известна, сякаш я беше чела в някой от любимите й романи — „Сирачето Фини“ или „Шотландските първенци“.

— Хайде сега изтичай и й кажи — каза майорът.

Поли изтича напред, а жълтият й шал се развяваше от лекия ветрец.

Старият Седли седеше на една скамейка с носна кърпичка върху коленете си, като бръщолевеше според обичая си все същата история за едно време, която Амелия бе слушала и бе дарявала с търпелива усмивка толкова много пъти. Напоследък тя можеше да мисли за собствените си работи и едновременно с това да се усмихва или да потвърждава по такъв начин, сякаш внимава в бащините си приказки, като едва ли чуваше и една дума от историите на стария човек. Когато Поли се зададе тичешком и Амелия я зърна, тя скочи от скамейката. Първата й мисъл беше, че нещо се е случило с Джорджи; но светналото и нетърпеливо лице на вестителката разпръсна страха в гърдите на боязливата майка.

— Новина! Новина! — извика пратеничката на майор Добин. — Той си дойде! Той си дойде!

— Кой си е дошъл? — запита Еми, като продължаваше да мисли за сина си.

— Погледнете там — отвърна мис Клеп, като се обърна и посочи; Амелия погледна нататък и видя мършавата фигура на Добин и дългата му сянка, движеща се плавно по тревата. И Амелия на свой ред се стресна, поруменя и, разбира, се започна да плаче.

Той я гледаше — о, с каква обич! — докато тя изтича към него с прострени напред ръце, готова да му ги подаде. Не се беше променила. Беше малко бледна, малко понапълняла. Очите й бяха същите — добрите, доверчиви очи. Едва ли имаше повече от две-три сребърни нишки в меката й кестенява коса. Тя му подаде и двете си ръце и усмихната, и поруменяла погледна през сълзи честното му, приятелско лице. Той пое двете малки ръце в своите и ги задържа. За миг постоя безмълвен. Защо не я взе в прегръдките си и не се закле, че вече никога не ще я остави? Тя сигурно щеше да отстъпи — невъзможно бе да не го послуша.

— Трябва… Трябва да ви съобщя за пристигането и на друг човек — каза той след малко мълчание.

— Мисис Добин? — каза Амелия, като направи крачка назад. — Защо не отговаряте?

— Не — каза той, като пусна ръцете й. — Кой ви е разправял тези лъжи? Думата ми беше за брат ви Джоз. Пътувахме на един и същи кораб; той ще се прибере вече вкъщи и ще ви направи всички щастливи.

— Татко, татко — провикна се Еми. — Чуй новината! Брат ми е в Англия. Дошъл е да се погрижи за тебе. Ето и майор Добин.