Панаир на суетата (роман без герой)

След малко пристигна пощенската кола и майорът не желаеше да чака повече. Ако той беше английски благородник, пътуващ за удоволствие, или вестникарски куриер, носещ важни новини (правителствените съобщения обикновено се пренасят много по-безшумно), не би пътувал по-бързо. Момчетата от колата се чудеха на бакшишите, които им подхвърляше. Колко весело и зелено изглеждаше полето, докато колата летеше от един крайпътен камък до друг, край спретнатите градчета, където съдържателите на странноприемниците излизаха да го приветствуват с усмивка и поклони; край хубавите ханчета, чиито табелки висяха по брястовете, и конете и каруцарите пиеха под пъстрата сянка на дърветата; край старите замъци и паркове; край малки селца, събрани около древните сиви черкви — и през прелестния и дружелюбен английски пейзаж! Има ли друг в света като него? На завърналия се в родината пътник той изглежда толкова мил — и сякаш се ръкува с вас, докато минавате през него. И тъй, значи, майор Добин измина пътя между Саутхамптън и Лондон, като едва ли забеляза нещо повече от крайпътните камъни. Защото, знаете, той чакаше с такова нетърпение да види родителите си в Кембъруел. Свидеше му за времето, изгубено между Пикадили и неговото старо свърталище в хотел „Слотърс“, накъдето се отправи. Дълги години бяха изминали, откакто го видя за последен път, откакто той и Джордж, младежи тогава, се бяха веселили и гуляли толкова пъти. Сега той беше вече встъпил в съвсем зряла възраст. Косата му бе прошарена и през това време много младежки увлечения и чувства бяха също посивели. Пред вратата обаче стоеше все същият стар прислужник, със същия мазен черен костюм, със същата двойна брадичка и отпуснато лице, със същия огромен сноп ключове, подрънкващ парите си в джоба както по-рано. Той посрещна майора така, сякаш бе заминал само преди една седмица.

— Сложете нещата на майора в номер двадесет и три — тя е неговата стая — каза Джон, без да проявява никакво учудване. — Предполагам, че ще искате печена кокошка за обед. Не сте ли се оженили? Говореха подобно нещо за вас — тук беше онзи ваш шотландски лекар. А, не, не, това беше за капитан Хъмби, от тридесет и трети номер, който също замина с полка си за Индия. Ще искате ли топла вода? Защо пристигате с пощенска кола? Дилижансът не е ли достатъчно удобен за вас? — И с тези думи верният прислужник, който познаваше и си спомняше всеки офицер, свикнал да отсяда в хотела, и за когото десет години бяха като един ден, поведе Добин към старата му стая, с голямото легло с вълнени завеси, с овехтелия килим, овехтял още повече, и със старите черни мебели, покрити с избелял кретон — точно каквито майорът си ги знаеше от младини.

Той си спомни как в деня преди сватбата си Джордж се разхождаше нагоре-надолу из стаята, като хапеше нокти и се заклеваше, че старият трябвало да се примири, но ако не го направел, той нямало да промени решението си. Представи си го как бе влязъл в стаята му, затваряйки с трясък вратата, както и тази на своята собствена стая…

— Не сте се подмладили — каза Джон, като оглеждаше спокойно стария си приятел.

Добин се засмя.

— Десет години и една треска не могат никога да ни подмладят, Джон — каза той. — Ти винаги изглеждаш млад; не ти си винаги стар.

— Какво стана с вдовицата на капитан Озбърн? — запита Джон. — Какъв прекрасен младеж беше той! Боже мой, и как пилееше парите си! И вече не се завърна след деня, когато се ожени. И още ми дължи три лири стерлинги. Ето, погледнете, имам го записано в тефтерчето си. „Десети април, 1815 година, капитан Озбърн, три лири.“ Интересно дали баща му ще ми плати — и като каза това, Джон извади от джоба си същото кожено тефтерче, в което бе отбелязал заема си на капитана, върху пожълтялата и зацапана страница, която още съществуваше и върху която се виждаха надраскани и други бележки относно старите посетители на хотела.

След като заведе клиента си в стаята му, Джон се оттегли с превъзходно спокойствие; и майор Добин, като се изчерви и ухили на собствената си абсурдност, избра най-елегантния си и най-хубав цивилен костюм и се разсмя на собственото си загоряло лице и сива коса, докато ги разглеждаше в очуканото малко огледало на тоалетната масичка.

„Радвам се, че старият Джон не ме е забравил — каза си той. — Надявам се, че може би и тя ще ме познае.“ И той излезе от хотела, като се отправи по посока на Бромптън.