Панаир на суетата (роман без герой)

И докато вървеше към къщата й, и най-дребната случка от последната му среща с Амелия се въртеше в паметта на този верен човек. След като бе минал през Пикадили за последен път, там бяха издигнали арката и статуята на Ахил; бяха станали стотици промени, които умът и окото му само бегло забелязаха. Той цял се разтрепери, когато тръгна по тъй добре познатия му булевард в Бромптън, който водеше към улицата, където живееше тя. Дали се готвеше да се омъжи, или не? Ами ако я срещнеше с малкото й момче — боже мой, какво трябваше да направи? Той видя една жена с петгодишно дете, идваща насреща му — Дали беше тя? Самата мисъл за това го накара да се разтрепери. Когато най-после стигна до редицата къщи, където тя живееше, и до портата, той се хвана за нея и се спря. Можеше да чуе ударите на собственото си сърце. „Да я благослови бог, каквото и да се е случило“ — каза си той.

— Пък може и да не живее вече тук — промълви и мина през портата.

Прозорецът на стаята й беше отворен и вътре нямаше никой. Стори му се обаче, че разпозна пианото, с картата над него, както бяха разположени едно време, и тревогите му се възвърнаха. Медната табелка на мистър Клеп продължаваше да стои на вратата и той хвана чукчето и почука.

Една напета шестнадесетгодишна девойка със светли очи и розови бузи дойде да му отвори и погледна изпитателно майора, докато той стоеше облегнат на малкия парапет.

Беше бледен като призрак и едва можа да промълви:

— Тук ли живее мисис Озбърн?

Тя го погледна вперено за миг и като също пребледня, каза:

— Милостиви боже, та това е майор Добин! — Разтреперана, тя подаде и двете си ръце. — Не ме ли помните? — каза тя. — Едно време ви наричах майор Бонбонков.

При тези думи — и вярвам, че за първи път в живота си постъпваше така — майорът взе девойката в обятията си и я целуна. Поли започна да се смее и плаче истерично и като завика баща си и майка си с все глас, доведе тези достойни хора, които вече оглеждаха майора от прозорчето на кухнята и много се учудиха, когато завариха дъщеря си в коридорчето в прегръдките на един висок човек със син фрак и бели панталони.

— Аз съм стар ваш приятел — каза той, като пак се изчерви. — Не ме ли помните, мисис Клеп, и онези хубави сладкиши, които приготовлявахте за чая? Не се ли сещате кой съм, Клеп? Аз съм кръстникът на Джордж и току-що се завърнах от Индия. — Последва буйно ръкуване. Мисис Клеп много се развълнува и зарадва; на няколко пъти тя призова небето в малкото коридорче.

Хазаинът и хазайката на къщата поведоха достойния майор към стаята на Седли (където той помнеше и най-малката мебел, и най-дребното украшение) и като го сложиха да седне в празното кресло на техния наемател, бащата, майката и дъщерята с хиляди прекъсващи разказа им възклицания разправиха на майор Добин подробностите от живота на Амелия, които ние вече знаем, но които не бяха известни на майора — а именно за смъртта на мисис Седли, за одобряването на Джордж с дядо му Озбърн, за начина, по който вдовицата понасяше раздялата със сина си и за други подробности от живота й. Два или три пъти той се приготви да запита по въпроса около омъжването й, но нямаше сърце да го направи. Той не искаше да разкрие чувствата си пред тези хора. Най-после го осведомиха, че мисис О. отишла на разходка с баща си в Кенсигтън Гардънс, където винаги придружавала стария джентълмен (който сега бил много немощен и вечно намусен и правел живота й много тежък, макар и тя да се държала към него като ангел, разбира се) рано следобед, когато времето било хубаво.

— Имам на разположение много малко време — каза майорът — и довечера ме чака важна работа, но бих желал да видя мисис Озбърн. Нека мис Поли дойде с мене и ми покаже пътя.

Мис Поли се удиви и възхити от това предложение. Тя знаеше пътя и с удоволствие щеше да придружи майора. Често бе ходила в градината с мистър Седли, когато мисис О. отиваше — отиваше на Ръсъл Скуеър; и знаеше скамейката, на която той обичаше да сяда. Тя изтича до стаята си и след малко се появи с най-хубавото си боне и с майчиния си жълт шал и голяма брошка, които бе заела, за да стане достойна спътница на майора.

И тогава облеченият със син фрак и кожени ръкавици офицер подаде ръка на младата дама и те тръгнаха много весели. Той беше доволен, че ще има край себе си близък човек за сцената, от която някак си се боеше. Добин й зададе още хиляди въпроси относно Амелия — доброто му сърце се свиваше от болка при мисълта, че тя е трябвало да се раздели със сина си. Как понасяше тя това? Виждаше ли го често? Мистър Седли добре ли беше в парично отношение? Поли отговори на всички тези въпроси на майор Бонбонков колкото можеше най-добре.