Панаир на суетата (роман без герой)

— Спах много малко, Еми, миличка — каза той. Мислех си за клетата ми Бетси. Как бих желал да беше жива, още веднъж да се повози в екипажа на Джоз. Едно време тя си имаше собствен и колко много й подхождаше! — И очите му се изпълниха със сълзи, които се търколиха по сбръчканото му старо лице. Амелия ги избърса, целуна го усмихната, завърза елегантно вратовръзката му и сложи брошка на най-хубавата му риза с къдрички. В нея и в неделния си траурен костюм той седеше от шест часа сутринта, очаквайки пристигането на сина си.

Когато по-късно раздавачът се появи, неизвестността, която тегнеше над нашите приятели, се прекрати от едно писмо на Джоз до сестра му, в което се казваше, че е малко изморен след пътуването си и няма да може да тръгне веднага, но рано на другия ден ще напусне Саутхамптън и вечерта ще бъде при родителите си. Когато четеше писмото пред баща си, Амелия премълча последната дума; ясно беше, че брат й не знае какво се е случило в семейството им. А и не можеше да го узнае. Макар и майорът да предполагаше с право, че неговият спътник в никакъв случай не би могъл да се размърда и да тръгне в толкова късо време — двадесет и четири часа — и положително ще намери някакво извинение за забавянето си, той не писа на Джоз да го осведоми за нещастието, което бе сполетяло семейството му, тъй като бе зает с разговора си с Амелия дълго след отминаването на раздавача.

Същата сутрин и майор Добин получи писмо в хотел „Слотърс“ от приятеля си в Саутхамптън. С него той молеше милия Доб да го извини за яростта, в която бе изпаднал, когато го беше събудил предишния ден (имал ужасно главоболие и тогава тъкмо бил заспал пръв сън), и му поръчваше да ангажира подходящи стаи в хотел „Слотърс“ за мистър Джоузеф Седли й слугите му. През време на пътуването майорът бе станал много необходим за Джоз. Той не можеше без него. Другите пътници вече бяха заминали за Лондон. Младият Рикетс и дребничкият Чафърс си тръгнаха още същия ден с пощенската кола; докторът беше при семейството си в Портси; Браг отиде в града при колегите си, а първият му помощник беше зает с разтоварването на „Рамшундър“. Мистър Джоз беше много самотен в Саутхамптън и покани собственика на хотел „Джордж“ на чашка вино в същия час, когато майор Добин седеше край масата на баща си, сър Уилям, където сестра му откри (защото за майора беше невъзможно да лъже), че е ходил вече да види мисис Джордж Озбърн.

Макар и да се бе снабдил с няколко от най-изисканите жилетки които можеха да се доставят от Калкута, Джоз реши, че не е редно да се появи в Лондон, без да прибави още нещо към гардероба си. Защото предишната му свенливост и плахост бяха отстъпили мястото си на по-открито и по-смело проявяване на чувството за лично достойнство. „Няма защо да крия — казваше Седли Ватерло на приятелите си, — аз съм човек, който държи на облеклото си.“ И макар да се чувствуваше малко неловко, ако на баловете в правителствения дом дамите го гледат, и да се изчервяваше, и да извръщаше очи изплашено от погледите им, той ги избягваше главно от страх да не започнат да го ухажват, тъй като бе враждебно настроен към всякаква мисъл за женитба. Но аз съм чул да казват, че в Калкута нямало друго конте като него; притежавал най-хубавия екипаж, давал най-изисканите ергенски вечери и имал най-красивия сервиз в цялата колония.

За да се направят поръчаните жилетки за човек с неговата големина и представителност, беше нужен най-малко един ден, част от който той употреби да си намери слуга, да се грижи за него и туземеца му; а също и да даде необходимите нареждания на служителя, който трябваше да разчисти багажа му — куфарите, книгите, които изобщо не беше прочел; сандъците му с южни плодове и кутиите с лютив прах от индийски шафран; и всичко останало от неговия Persicos apparatus.