Пантерата

Къминс, изглежда, остана доволен от джиповете, но заръмжа към Чет. Явно не понасяше хора от ЦРУ. Или може би беше надушил кат. Между другото, Чет се беше преоблякъл в тъмни дрехи и бе успял да си намери обувките. Нещата явно ставаха сериозни.

Двамата шофьори от ДСС в Сана, единият от които Майк Касиди, натовариха багажа ни и ни подадоха пушките.

— Максимална скорост, никакво спиране — каза Бренър. — Дръжте оръжието в готовност.

Ясно. За всеки случай. Ако попаднем на четирийсетте типа от Ал Кайда, тръгнали към хотела.

Бренър, Бък и Чет се качиха в предната кола, а аз и Кейт седнахме на задната седалка на другата със Замо отпред и Майк зад волана.

— Мислех си, че съм приключил за днес — каза Майк.

— И аз така.

Джипът на Бренър потегли и го последвахме — минахме покрай бригадата на йеменската армия, която се грижеше за столовете на поляната.

— Отиде ли при доктор Клеър? — попитах Замо.

— Да.

Дрън-дрън. Някои мечтаят за рана, с която да се скатаят, а други като Замо ги раняват и те се страхуват, че това ще им прекъсне купона. Зачудих се какво ли мотивира Замо. Може би обичаше да убива джихадисти със снайперистката си пушка. Малка, но все пак радост.

Понесохме се по тесния лъкатушещ път между хълмовете и скалите над плажа. Нямаше други коли и се движехме в средата на шосето със 120 км/ч. Когато изкачихме скалите и излязохме на равно, шофьорът на Бренър натисна педала и Майк последва примера му.

Последвахме водещата кола в летището и профучахме покрай пункта на охраната, без да спрем, след което излязохме от пътя към терминала и продължихме през прахоляка към пистата.

На пистата чакаше двумоторен самолет с високи криле. Трябваше да е нашият „Туин Отър“. Беше боядисан в монотонно сиво, официалния цвят на „Шпионеър“, а малките знаци по опашката бяха почти неразличими — друг признак, че е самолет на Компанията. Освен това стъклата на пилотската кабина бяха тъмни и когато приближихме, видях, че щорите на прозорците на салона са спуснати и вратата е затворена.

Докато приближавахме, светлините в кабината светнаха, двигателите изреваха и двете витла започнаха да се въртят.

Джиповете спряха до самолета и всички се изсипахме навън.

— Успех — каза Майк.

— Чул те Господ.

Бързо взехме багажа си, в това число снайперистката пушка на Замо, няколко раници и тежък брезентов чувал, в който се надявах, че има готова долнопробна храна и допълнителни боеприпаси. Щом приближихме самолета, вратата се отвори и един от пилотите спусна къса стълба. Докато се качвах, погледнах назад и видях, че двамата шофьори ни прикриват с автоматите си.

В слабо осветения салон имаше двойна редица седалки отдясно и единична отляво, общо за около петнайсет души. При опашката покрай стената имаше две пейки, една срещу друга, вероятно за подремване. Чет посочи открития багажен отсек вдясно от вратата и метнахме там торбите и оръжията си. Междувременно Чет прибра стълбата, затвори вратата и ни каза да се настаним на седалките отпред. После влезе в кабината и разговаря няколко секунди с пилотите, след което се върна и седна на седалката срещу Бък в редицата пред Кейт и мен. Бренър и Замо се бяха настанили на единични седалки от другата страна на пътеката, така че товарът на самолета изглеждаше разпределен правилно и можехме да излитаме.

Светлините в салона угаснаха, интеркомът изпращя и един от пилотите поздрави пътниците си с: „Добре дошли на борда“ и ни предупреди с: „Пригответе се за излитане“.

И благодаря, че избрахте „Шпионеър“. Забелязах също, че не се представиха с имената си. Дори с малките. Фирмена политика.

Двигателите изреваха и докато самолетът набираше скорост по пистата, закопчахме коланите. За по-малко от десет секунди машината изведнъж насочи нос нагоре и се озовахме във въздуха. Самолетът сякаш напрягаше всичките си сили, за да се издигне под възможно по-голям ъгъл.

Пресегнах се през Кейт, дръпнах щората на прозореца и погледнах надолу към светлините на Аден и пристанището, където бе започнало всичко. Ако капитан Кърк Липолд беше предупредил приближаващата лодка и бе стрелял пред носа й, нямаше да идвам тук нито преди две години и половина, нито сега. Естествено, щях да съм някъде другаде. Тая нашата работа просто няма край.

Земята се отдалечаваше бързо. Насочих вниманието си към съседката ми по място и я попитах:

— Как я караш?

— Може ли да се върнем, за да си взема стомаха?

Знаех си, че все някога ще започне да вижда смешната страна на антитерористичните операции в най-шибаните страни на света.

— Това е нищо — уверих я. — Почакай кацането.

— Много смешно.

— Просто се опитвам да облекча момента.

— Опитай да скочиш тогава.

Както и да е, няколко минути след смразяващо краткото излитане пилотът, без да престава да се издига, зави рязко надясно. Самолетът се разтресе и Кейт се вкопчи в дръжките на седалката.

— Съжалявам, приятели — каза интеркомът. — Имаше трафик пред нас.

Мразя самолети да се блъскат насред въздуха.