Пантерата

Както и да е, поразходихме се из сука, като се мъчехме да заобикаляме кравешките пайове и магарешките бомби. Бренър взе фотоапарата на Кейт, за да снима, и даде десетина цента на едно хлапе, което направи страхотна снимка на трима ни, застанали пред висока до рамото купчина смешна трева. С нетърпение очаквах да изпратя снимката на родителите на Кейт с кутийка кат и бележка: „Дегустация на кат с Кейт. С обич, Джон“.

След като се възхитихме на краварниците и купчините дърва, се отбихме в магазина за спортни стоки. Покрай стените бяха наредени маси, отрупани с автомати.

— Повечето от тези калашници са евтини имитации, някои от по-добрите са произведени от кикомите (китайските комунисти), но понякога могат да се открият и истински, от Майка Русия. Те вървят по пет стотака, което е годишният доход на един работещ мъж.

Но пък добра инвестиция в бъдещето.

— Имам един в апартамента си — уведоми ни Бренър. — Добра пушка. — Взе един АК–47 и се загледа дълго в него, после каза, сякаш на себе си: — Много добра пушка.

Аха. И очевидно събуждаше у Пол спомени за друга адска дупка.

Той остави автомата на масата.

— За теб петстотин — предложи собственикът на английски. — И дава сто патрона безплатно.

— Добави една крава и си стискаме ръцете — отвърнах аз.

Излязохме от спортния магазин и тръгнахме към портата във високата стена на Стария град.

Бренър избра бърз номер на сателитния си телефон и каза:

— Излизаме от кат сука и влизаме в Стария град. — Заслуша се. — Добре. В четири и трийсет при джамията ал Махди. — Затвори и се обърна към нас. — Срещата ни в затвора Гумдан е за пет следобед. Ще се срещнем със Замо при джамията в другия край на Стария град, след което ще продължим с колата до Гумдан. — И добави: — Кейт трябва да остане в колата.

В тая страна момичетата изпускат целия купон.

Минахме през отвора в градската стена и сякаш буквално се върнахме във времето. Огромни жилищни кули с богато украсени фасади закриваха слънцето на тесните, подобни на алеи улички, а нивото на шума премина от оглушителния грохот на двигатели с вътрешно горене до приглушеното мърморене на хора и теглени от животни каруци.

— Това е най-големият и най-непокътнат град със стени в Близкия изток, с площ от над един квадратен километър. Старите еврейски и турски квартали в западната част заемат още един квадратен километър. Източната и западната половини на града са разделени от Уади ас Саила. Когато е сухо, както сега, дерето се използва като пътна артерия.

— А когато е мокро, как слагат осевата линия?

Бренър се усмихна любезно и продължи:

— Джамията Махди е недалеч от дерето. Ако се разделим, ще се срещнем там.

— Добре. Махди при уади. — Апетитът ми се беше оправил от лайняния сук. — Къде е обядът?

— Нататък в една кула, превърната в странноприемница.

Продължихме през лабиринта алеи и тесни криволичещи улички, някои от които водеха до малки площади, пълни с хора, животни и моторни скутери.

Забелязахме сградите, повредени или унищожени от нападението на племената през 1968 г.

— Племената могат да се върнат — каза Бренър. — Или да бъдат заместени от Ал Кайда. И това може да се случи скоро.

Ясно. Но първо да обядваме.

Както и да е, бях сигурен, че нямаме опашка, а и мястото изглеждаше достатъчно безопасно, но нямах нищо против тежестта на ютията и бронежилетката.

Бренър посочи жилищните кули.

— Както виждате, първите няколко етажа са от камък, а горните са от кирпич. Партерът се използвал за животни и събиране на човешки екскременти от горните етажи.

— Също като Федерал Плаза двайсет и шест.

— Всяка кула има шахта за екскременти и друга, по която се качвала питейна вода — продължи Бренър. — Това е представлявало санитарен проблем.

— Мислиш ли? Ресторантът на партера ли е? При животните и лайната?

— Не. На два етажа нагоре. Мястото се нарича диван и там се приемат гости — обясни той.

И никой не би разбрал, ако пръднеш.

— Над дивана са етажите, където живее голямото семейство, което дели само една кухня. Най-горният етаж се нарича мафраж, което буквално означава стая с изглед. Там се събират почетните гости, за да дъвчат кат и да съзерцават залеза.

Искам такава стая. Хей, пичове, я да се качим в мафража, да позяпаме слънцето и да си махнем главите. После ще скачаме с бънджи в лайняната шахта.

Както и да е, Кейт изглеждаше замаяна от изживяното, направи куп снимки и зададе куп въпроси на Бренър, който с радост споделяше познанията си или просто си измисляше. Ако беше паун, опашката му сигурно щеше да е напълно разперена.

Продължихме да вървим, без да откриваме следи от двайсет и първи век. Имаше само неколцина други западняци, бродещи по уличките, така че не предизвиквахме задръствания. Имаше обаче досадни хлапета, които непрекъснато ни следваха и искаха „бакшиш, бакшиш“, което според спомените ми от Аден означаваше или милостиня, или пари, за да се разкарат. Бренър ни каза да не им обръщаме внимание, но Кейт искаше да завърже разговор с тях или да ги снима, което струваше пет цента.

— Ако хлапетата внезапно изчезнат, може би имаме проблем — каза също Бренър.