Пантерата

А така. Хей, Абдул, искаш ли да пояздиш свиня?

Както и да е, като детектив незабавно забелязах какво липсва. Жени. Жените по улиците бяха по-малко от мъртвите плъхове.

Попитах Бренър за това.

— Жените излизат по задачи сутрин, обикновено съпровождани от мъже, след което прекарват деня у дома в готвене, чистене и грижи за децата.

— Звучи скучно — отбеляза специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд.

Бренър имаше майтап по темата.

— В четвъртък има вечер на мократа бурка в дерето. Носете си прането.

Смешно. Кейт обаче не се разсмя, така че и аз се въздържах. Човек трябва да внимава, дори тук.

Неделя не беше почивен ден, така че всеки, който имаше някаква работа, си я вършеше. Забелязах обаче, също както бях забелязал миналия път в Аден, че по улиците и сокаците има стотици или по-точно хиляди младежи, които явно нямаха работа и просто убиваха времето. Бъдещето им най-вероятно щеше да продължи в една от трите посоки — на дребни престъпници, емигранти или Ал Кайда. Или може би някой ден просто щяха да се разбунтуват срещу правителството с надеждата, че онова, което последва, ще е по-добро от настоящето. Тези младежи наистина бяха демографска бомба със закъснител, която чакаше да се взриви.

— Ето го и ресторанта — каза Бренър.

— Беше завладяващо — рече Кейт.

— Ако утре не заминем за Аден, мога да ви покажа останалата част от града — предложи той.

Помислих си, че вече изпитваме късмета си повече, отколкото е разумно. Но с нас имаше тип, изкарал две смени във Виетнам. Пък и от друга страна, все някъде трябва да умреш.

26.

Ресторантът носеше подходящото име „Старата Сана“, също като кулата гостилница, в която се намираше.

Предположих, че Бренър е идвал тук и не е умрял от E. coli или огнестрелна рана, така че го последвахме през арката в голямото помещение с висок таван, осветено единствено от слънчевата светлина, проникваща през тесни процепи в каменните стени. С облекчение открих, че са разкарали добитъка и екскрементите, макар че във въздуха все още витаеше намек за тях.

Изкачихме се по спирална стълба до нивото на дивана. Някакъв мъж в бяла роба седеше зад маса, на която имаше купчина автомати. Предполагам, че тук трябваше да предадем оръжията си. Мъжът се усмихна, реши, че най-вероятно говорим английски, и каза:

— Добре дошли. Обяд или стая?

— В ресторанта, ако обичате — отвърна Бренър.

Оберкелнерът/метр-д-апартаментите стана, взе три менюта и го последвахме през една от онези арки тип „Казабланка“ с висящи мъниста в голяма осветена от слънцето зала, заемаща целия етаж на кулата. Мъжът ни ескортира до една ниска кръгла маса с големи възглавници вместо столове, разположена до отворен прозорец, и каза:

— Добре изглежда.

Не бях сигурен дали има предвид гледката, мен или Бренър. Кейт беше забулена, така че бе вън от играта.

— Благодаря — отвърнах любезно. — Това е риза на Кристиан Диор.

— Да?

Седнахме с кръстосани крака на ужасно натъпканите възглавници и аз се огледах. Мястото беше сравнително приятно, с вентилатори на тавана, газени лампи на масите и килими по пода — нещо като смесица между „При Рик“ и свърталището на Али Баба и четирийсетте разбойници.

— Често ли идваш тук? — попитах Бренър.

— От време на време. Не е добра идея западняк да е редовен посетител, където и да било в Сана — обясни той.

— Ясно. — Може би с изключение на руския клуб.

Погледнах през прозореца към задните дворове на няколко жилищни кули. Бяха заети от зеленчукови градини, кози и кокошки. Нямаше пързалки или люлки, но няколко босоноги хлапета се забавляваха, като си играеха на гоненица с птиците. Някаква жена с черно балто и забулена глава переше в меден леген. По някакъв шантав начин сцената ми напомни за жилищния блок, в който бях израснал — като не се броят козите. Сцената беше толкова обикновена и мирна, че бе трудно да повярваш, че останалата част от страната затъва в насилие и хаос.

— Това е спасителният ни изход, ако ни потрябва — каза Бренър.

— Аха. — Скок от близо шест метра върху купчина тор. Как ли ще формулирам подобно изживяване в доклада си за инцидента?

Във въздуха се носеше странен аромат на пушек. Коментирах го и Бренър каза:

— Това е ливан.

— Мислех си, че Ливан е на запад.

— Не, става въпрос за вид смола. Използва се като парфюм или благовоние.

— Така ли? А не може ли да се дъвче с кат?

— Престани — намеси се Кейт.

— Йеменците смятат, че именно техни мъдреци са занесли ливана като дар на новородения Исус — просвети ни Бренър.

По-добре, отколкото кат. Нали?

Както и да е, този неделен следобед заведението беше наполовина пълно. Посетителите бяха предимно млади западняци от двата пола, но имаше и няколко шантаво изглеждащи пичове с ками и бели роби, черни бради и черни очи, които се стрелкаха към нас. Нямаше йеменски дами.

Кейт още беше забулена с шала, което ограничаваше избора й от менюто, но Бренър й каза:

— Тук можеш да свалиш шала от лицето си, но те съветвам да оставиш косата покрита.

Кейт се подчини.

— Забравих колко си красива — казах й аз.