Песента на Тъмния ангел

— А, да — заговори бързо Ранулф, за да попречи на Малтоут да вземе думата. — Слязохме в тъмницата, за да се видим с Гилбърт, и занесохме кана вино и чифт зарове. Момъкът е страхлив като заек, господарю, не би убил никого. Открихме обаче нещо друго. Гилбърт каза, че често излизал на лов сред пустошта и в тези случаи, особено когато времето било хубаво, в морето се различавали някакви примигващи светлинки, които изглеждали като сигнали, подавани до някого на сушата.

— Чували сме това и преди — намеси се Корбет. — Кечпоул също каза, че е виждал някакви светлинки…

В този момент покрай тях забързано мина лейди Алис и кралският пратеник замълча. Господарката на имението се усмихна кокетно на Корбет, а Ранулф и Малтоут отстъпиха встрани, за да й направят път. Ранулф се загледа след съпругата на Гърни, чиито бедра изкусително се полюшваха под тъмноморавата рокля от тафта, и облиза устни.

Малтоут незабавно се възползва от настъпилото объркване, за да даде и своя принос към сведенията.

— После отидохме в селската кръчма и си поприказвахме с един стар и доста бъбрив рибар. Та той ни каза, че е виждал да се подават светлинни сигнали не само откъм морето, но и откъм върха на скалите.

Корбет повдигна вежди.

— Това вече е новина — рече той. — Кечпоул не спомена подобно нещо… Хайде, елате да видим какво ще ни разкрият документите на Мънк!

И така, кралският пратеник отключи още веднъж вратата към стаята на Мънк със специалния си ключ. Вътре всичко си беше така, както го помнеше от предишното си посещение. Този път обаче Ранулф извади камата си, преряза каишките, с които бяха закопчани дисагите под прозореца, и изсипа съдържанието им върху леглото.

Корбет тъкмо заразглежда вещите на Мънк, когато вратата се отвори със замах и в стаята влетя Гърни.

— Трябваше да изчакате! — възкликна той гневно.

— Какво да чакаме, сър Саймън? — попита Корбет. — Да ни разрешиш да влезем?

— Това е моят дом — отвърна Гърни лаконично.

— Сър Саймън, не искам да те засегна, но в тази стая може да намерим нещо, което да ни разкрие кой е убил Мънк и да хвърли светлина върху мистерията, която той разследваше.

Вместо отговор Гърни ядно излезе и затръшна вратата след себе си.

— Това беше интересно — промърмори Корбет, а после се ухили на Ранулф. — Лейди Алис явно се е досетила накъде сме се запътили и е побързала да съобщи на съпруга си. Чудя се дали сър Саймън действително се беше ядосал заради лошите ни обноски, или заради нещо друго. Както и да е, хайде да видим какво има тук.

И така, тримата мъже заразглеждаха вещите на мъртвия чиновник. Сред тях имаше два кичура коса, прибрани в две отделни копринени кесийки, един венчален пръстен и една малка очукана кукла — все тъжни спомени от съпругата на Мънк и от убитата му дъщеря. Имаше и едно кратко писъмце — пергаментът беше пожълтял и се беше напукал от старост — което съдържаше писано преди двайсет години любовно послание, отправено към Мънк от обичаната му съпруга. Докато го четеше, сърцето на Корбет се сви от жал.

— Бог да прости Лавиниъс — прошепна той.

После потръпна, сякаш нечия леденостудена ръка го беше погалила по врата. Нима това щеше да се случи и с него? Нима и в неговите вещи щяха да се ровят така след фатална засада в някоя лондонска уличка или пък след изненадващо нападение на някой усамотен път?

— Господарю? — разтърси го Ранулф за рамото.

— Занеси нещата на Мънк в стаята ни, Ранулф. Събери всичко в един вързоп. Започвай. Искам да прибереш абсолютно всичко!

Малтоут и Ранулф започнаха да трупат притежанията на Мънк върху леглото.

— Какво е това? — попита Ранулф, измъквайки някакви мърляви дрехи от едни излинели дисаги.

— Сигурно са дрехите на Ликспитъл — отвърна Корбет.

Кралският пратеник взе от Ранулф елека, ризата и панталона. Ризата беше изцапана с кръв и — също като елека и панталона — все още леко влажна. Корбет хвърли дрехите при останалите вещи.

— Гледайте да не пропуснете нещо! — нареди той. — Сър Саймън вероятно е не по-малко любопитен от нас. И, Малтоут, искам от теб да отидеш до конюшнята и да провериш дали с трупа на Мънк не е била донесена и още някоя от вещите му.

Щом се върнаха в стаята си, тримата се заеха да въведат някакъв ред в предметите, които бяха открили. Сред личните вещи имаше една малка книга, както и няколко пергаментови свитъка. Корбет отнесе тези неща на масата и започна да ги разглежда. В този момент в стаята влезе Селдич, нетърпелив да предложи помощта си.

— Сър Хю, ако те интересува, мога да ти кажа, че Мънк е бил убит от стрелата от арбалет. По тялото му няма никакви други следи от насилие, като изключим малката синина точно под пъпа му.

— От какво е тази синина според теб? — попита кралският пратеник.

Селдич направи гримаса.

— Не знам. Може Мънк да се е ударил в нещо, преди да тръгне, а може и да се е наранил, падайки от седлото. Така или иначе, не е нищо сериозно.

— У него имаше ли някакви вещи? — поинтересува се Корбет.

— Помощникът ти вече ги прибра — усмихна се мрачно Селдич. — И за да изпреваря въпроса ти — не, не намерих у Мънк никакви пари. Предполагам, че Кечпоул му ги е взел.