Песента на Тъмния ангел

И така, Корбет и двамата му помощници се забързаха към двора. На входа на плевнята се бяха струпали сър Саймън, Кечпоул и още неколцина мъже. Кралският пратеник си проправи път между тях и се взря в трупа на Мънк. Служителят на граф Съри лежеше върху бала сено с разперени ръце и крака и отметната назад глава. Очите му, заслонени от тежки клепачи, бяха полузатворени, лявата страна на устата му беше зацапана със засъхнала кръв, а стрелата, която го беше убила, беше забита дълбоко в гърдите му.

Корбет коленичи до него и се взря във восъчнобледото му лице.

— Какво се е случило?

— Мастър Мънк излезе от имението в късния следобед вчера — отвърна Гърни. — Първо отишъл да се види с отец Августин в Хънстън, а после се е отбил и в манастира „Кръст Господен“.

— Снощи са го видели да препуска през селото — добави Кечпоул. — Яздел, все едно го преследвал сатаната заедно с всичките си демони.

— Къде го намерихте?

— Сред пустошта. Лежеше в тревата. От коня му обаче нямаше и следа. Би могъл да е навсякъде.

— Къде точно сред пустошта? — попита Корбет.

— Ами просто сред пустошта. И за да изпреваря въпроса ти, сър Хю — не, не открихме никакви следи от насилие, нито пък от борба. Само трупа на Мънк и следите от копитата на собствения му кон. Добичето сигурно е избягало, след като стопанинът е паднал от гърба му…

Корбет хвърли един поглед към Селдич. Очите на доктора бяха зачервени, а лицето му — изпито и небръснато. Сър Саймън също изглеждаше така, сякаш не бе мигнал. „Истината ли ми казваш? — запита се кралският пратеник. — И ако е така, защо не си спал? Какво те държа буден цяла нощ?“

— Какво има? — попита Селдич.

Корбет се насили да се усмихне.

— А, докторе! Е, кажи ми — какво мислиш? Би ли могъл да прегледаш мастър Мънк? — кралският пратеник се изправи на крака и огледа покритите с кал ботуши, панталон и плащ на жертвата. — Къде е портупеят му? — попита той.

— Беше се разхлабил — обясни Кечпоул, — така че го взех и го окачих на седлото си.

Корбет кимна и погледна към лицето на мъртвеца.

— Дано Бог прибере душата ти, Лавиниъс — прошепна той. — Може би сега най-после ще намериш покой!

След тези думи кралският пратеник излезе от плевнята и отиде да разгледа портупея на Мънк, преметнат през седлото на Кечпоул. Портупеят беше доста износен. Корбет измъкна меча и камата от ножниците им, видя, че блестят от чистота, и ги върна обратно.

— Има ли някакъв проблем, господарю? — попита шепнешком Ранулф.

Кралският пратеник поклати глава. После се приближи до бъчвата с вода, изми си ръцете и се избърса в елека си. Накрая сложи показалец върху устните си и поведе Ранулф и Малтоут към залата. Слугите тъкмо поднасяха закуската, състояща се от хляб, сирене и парчета пушена шунка. Корбет седна на пейката, а Ранулф се настани до него.

— Защо разглеждаше портупея на жертвата, господарю?

— Мънк беше роден боец — обясни кралският пратеник. — Владееше меча и камата до съвършенство и освен това далеч не беше глупак — Корбет разсеяно отхапа парче сирене и се взря в големия щит с герба на Гърни, окачен над камината. — Мисля, че е имал среща с човек, който е носел арбалет. Да не забравяме и че портупеят му беше поразхлабен, сигурно, за да му е по-лесно да извади оръжието си. Ето какво смятам, че се е случило. Убиецът на Мънк, който и да е бил той, е знаел за бойните му умения и е бил нащрек. Веднага щом го е видял, той е вдигнал арбалета си и е стрелял. Мънк е паднал от коня си и животното е хукнало да бяга, след което убиецът, който най-вероятно се е придвижвал пеша, се е измъкнал.

Заслушан, Ранулф кимна в знак на съгласие. После остави чашата си и се пресегна през масата, за да измъкне едно парче шунка изпод носа на Малтоут.

Корбет поклати глава с престорен упрек и продължи:

— Чудя се обаче каква работа може да е имал Мънк в манастира „Кръст Господен“ и защо е препускал като луд през Хънстън. Закъде е бързал толкова и с кого е имал среща? — кралският пратеник се изправи на крака. — Хайде, Ранулф, можеш да си хапнеш и по-късно. Сега по-важното е да претърсим стаята на Мънк, преди някой друг да го е сторил.

Ранулф изруга тихо, сграбчи парче сирене и комат хляб, и двамата с Малтоут последваха господаря си вън от залата. По средата на стълбището обаче Корбет се сети за нещо друго и спря.

— О, между другото, открихте ли нещо, докато ме нямаше?

Ранулф сви рамене.

— Никой не харесваше Мънк. Но теб също никой не те харесва, господарю. Изобщо местните не са добре разположени към чуждите хора. Селяните искат да видят Гилбърт да увисва на въжето. Сър Саймън, изглежда, е добър господар. Пастирите са безобидни, а монахините от манастира от „Кръст Господен“ — богати и надути.

— Не забравяй и за светлините — обади се Малтоут.