Петдесет нюанса сиво

Крисчън нахлу в стаята ми и безцеремонно запали лампата. Замигах срещу силната светлина.

- Господи, Ана!

Той веднага я изгаси и след секунда бе до мен на леглото.

- Какво правиш тук? Едва дишах между хълцанията. Не можех да спра да плача.

Той светна нощната лампа и аз замигах пак. Кейт стоеше на вратата.

- Искаш ли изхвърля този конски задник? попита тя с враждебност, съдържаща повече унищожителна сила и от неутронна бомба.

Крисчън я погледна, учуден от „ласкателния" епитет и от варварския антагонизъм в поведението й. Поклатих глава отрицателно и тя врътна очи в недоумение. „О, не, не, на твое място не бих въртяла очи, когато господин Г. те гледа".

- Само викни, ако има проблем каза тя по-меко. Грей, записала съм те в списъка на лайнарите и те държа под око изсъска му. Той мигаше с недоумение, а тя дръпна вратата, без да я затвори.

Крисчън ме погледна, изражението му бе гробовно, лицето посивяло. Беше облечен официално. Извади кърпичка от вътрешния джоб на сакото си и ми я подаде. Сетих се, че някъде бях запазила другата му кърпичка.

- Какво става? попита тихо той.

- Защо дойде? пренебрегнах въпроса му. Като по чудо вече не можех да отроня никаква сълза. Но тялото ми все още подскачаше в сух хленч.

- Една голяма част от задълженията ми е да се грижа за потребностите ти. Каза, че искаш да остана. Ето, тук съм. И те намирам такава?

Шах!

- Вероятно ще кажеш, че вината е изцяло моя, но аз не разбирам вината си. Това, че те напердаших ли?

Седнах на червения си задник с лице към него.

- Взе ли нещо болкоуспокояващо?

Поклатих глава отрицателно. Той присви очи, стана и излезе от стаята. Каза нещо на Кейт, но не чух какво. След малко се върна с хапчета и чаша вода.

- Изпий ги нареди и пак седна до мен.

Изпълних заповедта.

- Говори прошепна той. Каза ми, че си добре. Никога нямаше да тръгна, ако знаех, че има проблем, и ако изобщо можех да предположа, че си в такова състояние.

Какво можех да кажа? Вече бях казала всичко. Исках повече. Исках да остане, но по собствено желание, а не защото аз го искам. Не защото се бях разкиснала и не се знаех какво правя и говоря. И не исках да ме бие. Толкова ли бе неразбираемо?

- Когато ми каза, че си добре, го приех за истина. А не е било така, нали?

Изчервих се

- Мислех, че съм добре.

- Анастейжа, не можеш да ми казваш нещо, което си си наумила, че аз искам да чуя. Това не е нито честност, нито откровеност каза той назидателно. Как очакваш да не подложа на съмнение всяка твоя дума, казана досега?

Погледнах го. Беше сериозен, недоволен и явно разочарован. Прокара ръце през косата си.

- Как се чувстваше, докато те удрях и след това?

- Не ми хареса. Не искам да го правиш повече.

- Не те удрях, за да ти хареса.

- А защо на теб ти харесва?

Въпросът ми го изненада.

- Наистина ли искаш да знаеш?

- О, повярвай ми, едва ли има нещо, което би ми било позабавно от отговора на този въпрос. Не се и опитах да скрия сарказма си.

Той сви очи.

- Внимавай.

- Ще ме биеш пак ли?

- Не, не и тази вечер.

Отдъхнах си с облекчение, и мисля, че подсъзнанието ми също.

- Слушам подканих го.

- Харесвам властта, която ми дава това, Анастейжа. Контрола. Искам да се държиш по определен начин и ако не го правиш, ще те наказвам и ще се научиш да се държиш по начина, който ми харесва. И ми харесва идеята да те наказвам. Исках да ти напляскам дупето от мига, в който ме попита дали съм гей.

Изчервих се. Та аз самата исках да си ударя един пердах след този въпрос. Значи в крайна сметка Катрин Кавана бе отговорна и изцяло виновна за всичко това. И ако си беше отишла на интервюто сама, да си задава гейските въпроси, сега тя щеше да седи тука с червен като на маймуна задник. Веднага отхвърлих идеята за Катрин вместо мен с Крисчън. Е, явно и аз не знаех какво искам.

- Значи не ме харесваш такава, каквато съм?

Той ме погледна крайно изненадано.

- Мисля, че си прекрасна такава, каквато си.

- Защо се опитваш да ме промениш тогава?

- Не искам да те променям. Искам да се отнасяш с уважение и да следваш няколко прости правила. И искам да не ме предизвикваш и да не ми възразяваш постоянно. Толкова ли е сложно?

- Но ти искаш да ме наказваш!

- Да, искам.

- Това не разбирам.

Той въздъхна и отново прокара ръце през косата си.

- Просто съм такъв. Имам нужда да те контролирам. Искам да се държиш по определен начин и ако не го направиш, искам да виждам розовата ти красива кожа с цвят на алабастър под ръцете си. Това ме възбужда.

Сега вече стигахме някъде.

- Значи не те възбужда болката, която ми причиняваш?

Той преглътна.

- В много по-малка степен от това да виждам дали си способна да я поемеш, но не това е причината. А усещането, че си моя и че мога да правя с теб това, което пожелая. Пълен контрол над някой друг. Това е, което ме възбужда, Анастейжа. Бедна ти е фантазията колко ме възбужда. Виж, не мога да ти обясня добре. Не се е налагало да го правя никога. Самият аз не съм се замислял много. Винаги съм бил сред хора, мислещи като... мен каза извинително и повдигна рамене. А ти все още не си ми отговорила на въпроса. Как се чувстваше след това?

- Объркана.