Петдесет нюанса сиво

- Пол, имам клиент. Запознайте се казах в опит да стопя враждебността в изражението на Грей. Задърпах Пол към него. Двамата се гледаха преценяващо, а атмосферата се вледени до арктически температури.

- Брат му е собственик на магазина. Не знам защо, но се почувствах длъжна да го кажа. Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. Разбира се, говорех глупости. „Спри се бе!"

- Приятно ми е, господин Клейтьн. Грей подаде ръка, изражението му беше енигма.

- Приятно ми е, господин Грей отвърна на свой ред Пол и след това загря. Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис"? За една наносекунда Пол мина от състояние на враждебност към готовност да коленичи в краката му. Грей се усмихна вежливо, но усмивката отново не стигна до очите му.

- Какво мога да направя за вас?

- Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива Погледът му все така не издаваше нищо, но думите... все едно изричаше нещо съвсем различно. Бях сломена.

- Добре, ще се видим после, Ана каза Пол.

- Да, Пол. Той изчезна към склада. Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

- Това е всичко. Тонът му беше рязък, премерен и хладен.

„По дяволите, с какво го обидих? Поех дълбоко дъх и тръгнах към касата. Какъв му е проблемът?"

Опаковах въжето, работните дрехи, лентата и кабелните връзки.

- Четирийсет и три долара. Погледнах го и пак съжалих. Гледаше ме пронизващо, изпитателно.

- Искате ли торбичка? попитах и взех кредитната му карта.

- Да, Анастейжа. Искам. Езикът му галеше името ми. Сърцето ми пак откачи. Едва дишах. Сложих бързо покупките в торбичката.

- Ще ми се обадите, ако искате да направим снимките утре, нали? попита с неутрален бизнес тон. Кимнах, понеже нямаше никакъв шанс да проговоря. За кой ли път!

Добре. До утре тогава. Евентуално. И тръгна. После внезапно спря, обърна се и добави: И... Анастейжа, радвам се, че госпожица Кавана не успя да дойде за интервюто. И закрачи с бодра стъпка, метнал торбичката през рамо и оставил зад себе си трепереща маса бушуващи женски хормони. Минаха няколко минути, през които гледах затворилата се след него врата, и чак тогава успях да сляза на планетата Земя.

„Харесвам го". Ето, признах си. Не можех да бягам повече от себе си. Никога никой не бе успявал да предизвика такова нещо н мен. Той беше толкова, толкова хубав. Но каузата беше обречена. Въздъхнах с горчиво облекчение. Неговото идване тук бе просто случайност. Но все пак можех да му се възхищавам и отдалеч. Да, със сигурност можех. Едва ли би навредило някому. И ако намерех фотограф, можех и утре пак да му се възхищавам но-отблизо. Захапах устна в очакване. Смеех се като ученичка в пубертета. Трябваше да се обадя на Кейт и да намеря фотограф.

3.

Кейт беше в екстаз.

- Ама какво правеше в „Клейтьн"? Любопитството й бучеше в слушалката. Аз бях в склада и се опитвах да контролирам гласа си и да говоря спокойно.

- Имал работа насам.

- Такова съвпадение ми се струва нереално. Може би е дошъл да те види, Ана. Сърцето ми трепна при тази мисъл, но радостта беше кратка. Горчивата реалност беше, че той просто е наминал по работа.

- Не, ходил е до университета. Финансира някакво изследване.

- О, да, дал е дарение на селскостопанския факултет, два милиона и половина.

Леле!

- Откъде знаеш?

- Ана, аз съм журналист, написала съм профил за този човек. Това ми е работата да знам такива неща.

- Окей, Карла Бернщайн, успокой топката. Последно: искаш ли тези снимки?

- Как да не ги искам? Въпросът е кой ще ги направи и къде?

- Къде да го поканим? Той ще е в града.

- Можеш да му се обадиш ли?

- Имам мобилния му.

Кейт ахна.

- Най-богатият красив и загадъчен ерген в щата Вашингтон ти е дал мобилния си телефон?

- Нещо такова...

- Ана, този мъж те харесва. Няма никакво съмнение в това.

- Кейт, той просто се опитва да е любезен. Но самата аз не си вярвах, защото Крисчън Грей не беше по любезностите. Можеше да е вежлив, наистина. И онова тъничко гласче се обади пак: „Може би Кейт е права". Мозъкът ми завря при идеята, че може би има някаква малка, съвсем мижава вероятност да ме е харесал. Защо иначе би казал, че се радва, че Кейт не е успяла да вземе интервюто? Идеята, че може би Кейт е права, че той наистина вероятно ме харесва, беше така сладка... Гласът на Кейт ме върна в реалността:

- Не знам кой да извикаме за снимките. Леви, нашият фотограф, няма възможност. Отиде си за уикенда в Айдахо Фолс. Ще побеснее, като разбере, че е изпуснал възможността да снима един от най-великите индустриалци в Америка.

- А... какво ще кажеш за Хосе?

- О, страхотна идея! Ти го помоли, той би направил всичко за теб. После се обади на Грей и го попитай къде иска да се видим. Кейт винаги ме дразнеше с тези намеци за Хосе. Много тактично, няма що!

- Мисля, че ти трябва да му се обадиш.

- На Хосе ли?

- Не, на Грей.

- Ти си тая, която има връзка с него, Ана.

- Връзка? развиках се. Гласът ми беше писклив и недоумявах как взех цяла октава нагоре. Та аз почти не го познавам!