Петдесет нюанса сиво

- Но поне си се запознала с него, нали? каза тя малко злобничко. И по всичко личи, че той иска да те опознае. Просто му се обади! И затвори. „Понякога е такъв диктатор тази Кейт!" Погледнах телефона и й се изплезих.

Точно оставях съобщение на Хосе, когато Пол влезе в склада да търси шкурка.

- Има доста работа навън, Ана каза студено.

- Съжалявам измънках и тръгнах към вратата.

- И как така се запозна с Крисчън Грей?

- Трябваше да взема интервю от него за студентския вестник. Кейт беше болна и не успя да иде. Свих рамене уж безразличното никак не ми се получи.

- Крисчън Грей в „Клейтьн"! Не е за вярване... Даже тръсна глава на няколко пъти все едно да се увери, че не сънува. Както и да е. Хайде да пийнем по нещо тази вечер. Какво ти се прави?

Винаги когато ме канеше да излезем аз отказвах. Беше си станало като ритуал. Никога не ми се бе нравила идеята да излизам на среща с брата на шефа си. Освен това Пол като цяло бе нещо като типичния американски хубавец от квартала, комшията със сладко дупе и лице, но в него, колкото и да напъваш и да мъчиш въображението си, нямаше шанс да намериш нещичко от някой литературен герой. „Ами Грей какъв е?" попита ме онова гласче; даже си го представих как излиза от устата на някоя фръцла с въпросително повдигната вежда и мислено й плеснах един шамар.

- Не сте ли организирали семейна вечеря?

- Това е утре.

- Може би някой друг път, Пол. Довечера трябва да уча. Другата седмица са ми последните изпити.

- Един ден ще кажеш „да", Ана, скоро ще кажеш „да"усмихна се той, а аз избягах от склада.

- Ана, аз снимам места, не хора сумтеше Хосе.

- Моля те, Хосе!

Крачех из всекидневната, стисках мобилния и гледах през прозореца. Падаше здрач.

- Дай ми телефона! Кейт изтръгна телефона от ръката ми и отметна вбесено червеникаво-русата си коса през рамото си.

- Слушай сега, Хосе! Ако искаш вестникът ни да отрази откриването на изложбата ти, ще направиш тези снимки утре, ясно? Кейт можеше да е ужасно сурова понякога. Разбрахме се. Ана ще ти се обади за мястото. Ще се видим утре. И ядно затвори.

- Готово. Остава само да решим къде и кога. Обади му се! И ми подаде телефона. Стомахът ми се обърна. Обади се на Грей. Веднага!

Изгледах я, бръкнах в задния си джоб и извадих визитката. Поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам дишането си и с треперещи пръсти започнах да натискам копчетата. Той отговори на второто позвъняване. Стегнато, спокойно и студено.

- Грей слуша...

- Ъ-ъ... господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл. Не можех да позная гласа си. Бях толкова притеснена... Той не отвърна веднага. Настана пауза, през която аз агонизирах.

- Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. Гласът му се бе променил за секунди. Изненадан, топъл, чувствен глас. Задъхах се и, разбира се, се изчервих. Изведнъж се сетих, че Катрин Кавана е до мен и ме гледа с отворена уста, и се втурнах към кухнята да скрия лицето си от нея и от изпиващия й поглед.

- Решихме да направим снимката за статията „Дишай, Ана, дишай". Дробовете ми засмукваха въздуха на кратки бързи глътки Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим?

Почти можех да чуя през телефона как се усмихва. Като Сфинкса.

- Отседнал съм в „Хийтман" в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта?

- Добре, ще се видим направо там. Едва дишах и се борех за всяка глътка въздух. Като дете, не като голяма жена, която има право да гласува и да пие алкохол съвсем легално в щата Вашингтон.

- Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл. Представих си сатанинския му изгарящ поглед.

„Как е възможно с толкова малко думи да даде толкова много надежда?"

Затворих. Кейт ме гледаше с крайна загриженост и много, много задълбочено.

- Анастейжа Роуз Стийл, ти си си паднала по него. Никога не съм те виждала, нито чувала така смаяна... така... объркана от никого. Цялата си червена.

- О, Кейт, знаеш, че при мен изчервяването е професионален риск. Винаги се изчервявам. Не бъди смешна, моля те сопнах й се. Тя ме изгледа изненадано. Много рядко избухвам и почти никога не съскам и винаги ми минава бързо или отстъпвам. Просто го намирам за доста... Обърква ме и ме притеснява. Това е.

- В „Хийтман" смени темата тя. Ще се обадя на управителя да ни запази място за снимките.

- Ще направя вечеря. После трябва вече да седна да уча. Не можах да прикрия раздразнението си. Как само успя да ме ядоса!

Захванах се с вечерята.

Не се успокоих цяла нощ. Въртях се в леглото, сънувах или ми се привиждаха сиви очи през димна завеса, дълги пръсти и тъмни непроходими места, където никой никога не бе стъпвал. На два пъти скачах от леглото с ужасно сърцебиене. „Утре ще изглеждам като вампир с толкова малко сън". Забих юмрук във възглавницата и се опитах да заспя.