Петдесет нюанса сиво

Какво бях направила пък сега? Нещо лошо ли?

- Чудех се дали бихте приели покана за кафе тази сутрин.

Сърцето ми скочи в устата и почти изби предните ми зъби.

Среща? Крисчън Грей ме кани на среща? Пита дали иска да пия кафе с него? „Може да си му се сторила сънена и недоспала! Хаха!" обади се пак онова тъничко гласче... и как ми се смееше! Направих опит да се контролирам, а после и да вербализирам:

- Май се налага да закарам обратно всички извиних се.

- Тейлър викна рязко той. Тейлър, който вече бе стигнал до края на коридора, се обърна към нас.

- Всички ли отиват към университета? попита ме Грей. Кимнах, без този път да успея да вербализирам.

- Тейлър ще ги закара. Той е шофьорът ми. Имаме голям джип 4x4, така че ще може да закара и апаратурата.

- Да, господин Грей? попита Тейлър без грам емоция в гласа.

- Би ли закарал фотографа, помощника му и госпожица Кавана?

- Разбира се, сър.

- Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе? Грей се усмихваше, все едно бе приключил успешна сделка.

- Ами... господин Грей... това наистина... вижте... Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. Хвърлих бърз поглед към Тейлър, който стоеше безучастен като дърво. Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка.

Грей се усмихна ослепителна, открита, естествена, пленителна усмивка и отвори вратата на апартамента. Мушнах се покрай него, влязох и видях Кейт да обяснява нещо на Хосе.

- Ана, мисля, че той наистина те харесва почна тя без никакви предисловия. Хосе ме гледаше неодобрително. Но му нямам доверие добави тя. Вдигнах ръка да я спра. И като по чудо тя млъкна.

Кейт, може ли да си сменим колите?

Защо?

Крисчън Грей ме покани на кафе.

Устата й зейна. Кейт без думи! Не можех да не се насладя на момента. Тя ме грабна за ръка и ме завлече в спалнята, възможно по-далече от всекидневната.

- Ана, в него има нещо, което не ми харесва. Тонът й бе наставнически, алармиращ. Той е страхотен, да, но мисля, че е опасен. Особено за момиче като теб.

- Какво искаш да кажеш с това „момиче като мен" сопнах се аз.

- Ти си така невинна и наивна, Ана. Знаеш какво имам предвид каза тя раздразнено. Изчервих се.

- Кейт, това е само кафе. Следващата седмица започва сесията. Трябва да уча. Няма да се бавя Тя сви устни като че ли обмисля думите ми. Най-сетне извади ключовете за колата от джоба си и ми ги даде. Аз й подадох моите.

- Ще се видим после. Не се бави, иначе ще пратя спасителен отряд.

- Благодаря казах и я прегърнах.

Излязох от апартамента и го видях облегнат на стената. Изглеждаше като модел, заел поза за снимка за някое лъскаво тузарско списание.

- Е, къде ще пием кафе? попитах. Лицето ми бе с цвят на червено цвекло.

Той се усмихна, оттласна се от стената и каза:

- След вас, госпожице Стийл.

Тръгнах по коридора с разтреперани крака. Стомахът ми бе свит на топка, сърцето ми качено в гърлото.

„Ще пия кафе с Крисчън Грей... а аз дори не пия кафе".

Тръгнахме заедно по широкия коридор към асансьора.

„Дали е редно да му кажа нещо?"

Изпаднах в паника, съзнанието ми беше напълно парализирано. За какво щяхме да си говорим? Какви общи теми имахме изобщо? И какво общо имахме по принцип? Топлият му мек глас ме сепна:

- От колко време познавате Катрин Кавана?

„Слава тебе, Боже! Лесен въпрос като за начало".

- От първата година в университета. Тя е добра приятелка.

- Хм бе неговата реакция. Зачудих се накъде бие.

Натисна копчето на асансьора и звънчето дрънна почти веднага. Вратите се отвориха. Вътре младо момиче и момче се прегръщаха страстно. Изненадани, те се пуснаха, всеки взе да гледа в различна посока, не и към нас, естествено, и да се прави, че нищо не се е случило. С Грей влязохме.

Опитах се да изглеждам равнодушна. Намерих за удачно да забия поглед в земята с порозовели бузи. През мигли метнах с крайчеца на окото си един поглед към Грей по устните му танцуваше сянка от усмивка, но ми бе трудно да разбера какво става в главата му. Никой не обели дума и четиримата пътувахме в пълно мълчание и ужасен конфуз чак до първия етаж. В асансьора нямаше музика. Асансьорните мелодии са отвратителни, но поне разсейват напрежението.

Вратите се отвориха и за огромна моя изненада Грей хвана ръката ми с дългите си хладни изящни пръсти. Усетих как електричеството мина през цялото ми тяло и как сърцето ми, което така или иначе вече беше извън всякакъв контрол, заблъска нечовешки. На излизане от асансьора чухме сподавения кикот на двойката зад нас. Грей се усмихна широко.

- Какво толкова намират хората в тези асансьори?

Минахме през просторното пълно с хора лоби и се отправихме към изхода, но Грей отбягна въртящата се врата. Зачудих се дали го направи, защото там се налагаше да пусне ръката ми.

Беше неделя, мека и топла майска неделя. Слънцето напичаше и почти нямаше трафик. Грей зави наляво и изчакахме светофара да светне зелено. Той не пусна ръката ми.

„Ето ме, на улицата с Крисчън Грей, и той ме държи за ръка".

Никой преди него не ме бе държал за ръка. Усетих прилив на радост и гордост и с мъка потиснах усмивката си, която заплашваше да разцепи лицето ми на две, ако я пусна.