Петдесет нюанса сиво

- Благодаря за чая, господин Грей.

Усмихна се с онази странна мистериозна усмивка, зад която бе залостил някаква добре пазена тайна.

- Беше ми много приятно, Анастейжа. Хайде, да вървим каза наставнически и ми подаде ръка. Хванах я слисано и го последвах.

Тръгнахме обратно към хотела в приятно удобно мълчание. Той беше отново спокоен, поне външно. Аз обаче отчаяно се опитвах да преценя как бе минала тази среща. Имах чувството, че се връщам от интервю за работа, само дето не знаех каква е позицията.

- Винаги ли носиш джинси? попита той изненадващо.

- Почти винаги.

Той кимна. Бяхме пак на кръстовището пред хотела. Мислите ми се мятаха безпомощно. Що за въпрос?... Освен това осъзнавах, че времето ни свършва. Това е, това беше и аз бях пропиляла възможността. Сигурна бях. Може би пък той си има някоя.

- Имаш ли приятелка?

Господи! Това на глас ли го казах?

Той се усмихна и ме погледна странно.

- Не, Анастейжа, аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща каза меко.

„Какво значи това? Та той не е гей! Или може би е!" За секунда си помислих, че ще ми обясни или ще ми подскаже по някакъв начин как следва да се разбере това кодирано послание. Но той така и не каза нищо. Трябваше веднага да се махна. Да ида някъде, да се скрия и да си събера акъла. Да се махна от него. Тръгнах напред рязко, спънах се и полетях към шосето.

- Ана! изкрещя той и ме дръпна рязко назад точно в мига, в който профуча мотор и се размина с мен на милиметри. Улицата бе еднопосочна и мотористът нямаше право да кара така.

Стана много бързо в един момент падах на платното, а в следващия бях в ръцете му, притисната към гърдите му. Усетих аромата му миришеше на свежо и чисто. Усетих ухание на скъп шампоан. Вдишах го.

- Добре ли си? прошепна той. С едната си ръка ме притискаше силно към себе си, а пръстите на другата минаваха по лицето ми, оставяха меки топли следи, изучаваха извивките, палецът му мина по устната ми. Дъхът му бе забързан и насечен. Гледаше ме в очите. Опитах се да задържа този изпълнен с очакване изгарящ поглед поне за минутка, ако може завинаги, но после погледнах устните му. Те засмукаха цялата ми мисъл и за първи път през всичките си двайсет и една години пожелах да бъда целуната, да усетя допира на нечии устни върху моите.

4.

„Целуни ме, моля те!" Не можех да мръдна. Някаква нова, странна, унищожителна жажда бе парализирала цялото ми същество. Гледах устата му. Той се взираше право в зениците ми, обгръщаше лицето ми с поглед, очите му потъмняха, в тях се спусна мъгла. Бях напълно изгубена в тази уста и в тези очи. Дишаше учестено, а аз изобщо не дишах. „Тук съм, в ръцете ти, целуни ме, по дяволите!" Той затвори очи, пое дълбоко дъх, поклати леко глава, с което се опитваше да ми отговори. Когато ги отвори отново, погледът му беше друг там имаше решителност и готовност.

- Анастейжа, трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш.

„Моля? Това пък какво е? Само аз мога да преценя това". От казвах да приема факта, че съм отхвърлена.

- Поеми си дъх, Анастейжа. Сега ще те пусна каза тихо той... и внимателно ме пусна.

Адреналинът блъскаше във всяка клетка на тялото ми от близостта на мотоциклетиста, от близостта на Крисчън. Почти не усещах окованото си от немощ тяло. Не! крещеше и молеше душата ми, когато той се отдръпна от мен. Ръцете му бяха на раменете ми. Бях вече на цяла ръка разстояние от него. Той внимателно наблюдаваше реакциите ми. А аз мислех само за едно: исках да ме целуне, показах го, а той отказа да го направи. „Той не ме желае. Наистина не ме желае". Бях прецакала всичко.

- Разбрах казах изнемощяло и си поех дъх. Благодаря.

Чувствах единствено унижение. Как така бях разбрала цялата

ситуация между нас по възможно най-грешния начин? Наистина трябваше да се махна незабавно.

- За какво ми благодариш? попита той, без да сваля ръце от раменете ми.

- За това, че ме спаси прошепнах.

- Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб. 11е искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. Искаш ли да дойдеш до хотела и да поседнеш малко, да се успокоиш? И ме пусна, а аз стоях пред него като глупачка. Поклатих глава. Исках да си тръгна. Всичките ми дребни, мънички и така неразумни надежди бяха сринати. „Какво си мислеше? Какво може да иска Крисчън Грей от теб? Какво може да има с теб?" подиграваше ми се онова гласче. Бях вбесена на себе си. Обгърнах тялото си с ръце и се обърнах. Светеше зелено. Тръгнах бързо през кръстовището с ясното съзнание, че той ме следва. Пред хотела се обърнах към него, но не успях да ю погледна в очите.

- Благодаря за чая и за снимките.

- Анастейжа, аз... Той спря, в гласа му имаше толкова много болка. Погледнах нагоре с надежда. Сивият му поглед бе сбрал буря от колебание, ярост, емоциите му се оголваха и целият му добре трениран самоконтрол бе заминал по дяволите.