Петдесет нюанса сиво

- Изобщо не се съмнявам. Защо още не си ми предложил да се обръщам към теб на малко име? Удивена бях от прямотата си. Защо този разговор стана толкова сериозен? Не вървеше така, както предполагах. Не можех да повярвам, че ме кара да изпитвам такъв антагонизъм към него. Все едно искаше да ме предупреди за нещо, да ме накара да се откажа.

- Единствените хора, които се обръщат към мен на малко име, са семейството ми и малкото ми добри приятели. Така предпочитам.

О, не искаше да каже: „Наричай ме Крисчън." Без съмнение обичаше да контролира всичко. Нямаше друго обяснение и една част от мен започна да съжалява, че Кейт не бе отишла за интервюто. Двама побъркани да контролират всичко и всеки на едно място би било забавна гледка. Освен това тя беше почти блондинка, като всички жени в офиса му. „И е красива!" напомни ми онова гласче. Никак не ми се понрави мисълта за Крисчън и Кейт заедно. Отпих от чая. Той продължи с кифлата.

- Имаш ли братя или сестри? попита ме.

Айде пак смяна на посоката!

-Не.

- Разкажи ми за родителите си.

„Тъпак! За какво му е да знае всичкото това?"

- Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесино.

- А баща ти?

- Баща ми е починал, когато съм била бебе.

- Съжалявам, наистина каза извинително той и ме погледна загрижено.

- Не го помня.

- И майка ти се е омъжила пак?

- Може да се каже.

- Не обичаш да говориш за себе си, нали? каза сухо той и потърка брадичката си замислено.

- Ти също.

- Веднъж дадох интервю и помня някои доста интересни въпроси. Той се усмихна широко.

Ами да, разбира се, че помни оня въпрос: „Вие гей ли сте?" Отново се почувствах точно толкова ужасно като тогава. Щяха да ми трябват години психотерапия, за да спра да се чувствам гадно при спомена за този въпрос. Почнах да дрънкам глупости за майка ми само и само да блокирам спомена за гейския въпрос.

- Майка ми е прекрасен човек. И е непоправима романтичка. Боб й е четвърти съпруг.

Това определено го изненада.

- Липсва ми продължих аз. Но сега си има Боб. Надявам се да я държи под око и да е до нея, за да събира парчетата разбити илюзии, когато поредният й напълно нерационален план, дейност или начинание тръгнат към провал. Усмихнах се с любов при мисълта за мама. Не я бях виждала толкова отдавна. Крисчън ме гледаше напрегнато, отпиваше кафе от време на време, а аз задължително трябваше да спра да гледам тая негова уста. Така ме разсейваше...

- Разбираш ли се с втория й съпруг?

- Естествено, та аз отраснах с него. Той е единственият ми истински баща.

- Кажи ми нещо за него.

- За Рей ли? Ами той е... доста сдържан и необщителен.

- И само толкова? Грей изглеждаше изненадан.

Свих рамене. Какво очакваше този човек? Историята на живота ми ли?

- Точно като теб констатира Грей. Необщителна и сдържана.

Едва се сдържах да не отвърна грубо.

- Обича футбол, европейски, не американски. И боулинг. И риболов. И да прави мебели. Той е дърводелец. Служил е в армията. Въздъхнах.

- Ти с него ли живя?

- Да. Когато мама срещна Съпруг номер три, бях на петнайсет и останах с Рей.

Грей смръщи вежди неразбиращо.

- Не искаше ли да живееш с майка си?

„Това изобщо не е твоя работа!"

- Съпруг номер три живееше в Тексас, домът ми бе в Монтесино. И нали се сещаш, мама беше младоженка. Спрях. Мама никога не говореше за Съпруг номер три. Накъде биеше Грей с тези въпроси? Не му влизаше в работата. Тая игра на въпроси и отговори се играе от двама.

- Кажи ми за твоите родители продължих в настъпление.

Той сви рамене.

- Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.

О, той е имал прекрасно детство! Зачудих се за тази двойка

успели и богати хора, осиновили три деца, едното от които израства красив мъж, който слага света на бизнеса в нозете си и го държи в подчинение с едната си ръка. Какво го е направило такъв? Родителите му вероятно бяха много горди с него.

- С какво се занимават брат ти и сестра ти?

- Елиът е в строителния бизнес, а малката ми сестра е в Париж и учи кулинария при някакъв ужасно известен френски готвач. Очите му бяха потъмнели от раздразнение. Не му се нравеше да разказва за семейството си, нито пък за себе си.

- Чувала съм, че Париж е прекрасен казах тихо. Защо не искаше да говори за семейството си? Дали защото беше осиновен?

- Париж е много красив. Била ли си там? попита той вече доста по-ведро, раздразнението бе изчезнало.

- Никога не съм излизала от Америка.

Бяхме се върнали към баналностите. Какво криеше?

- Искаш ли да отидеш?

- В Париж ли? Почти изпищях. Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида.

Той пак наведе глава настрани и прокара пръст по долната си устна... Оле майко!

- Защото?

„Мигам на парцали като виновна. Я се стегни, Стийл!"

- Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги.

Сетих се, че трябва да уча. Погледнах си часовника.

- Време е да тръгвам. Имам да уча.

- За изпитите ли?

- Да. Първият е във вторник.

- Къде е колата на госпожица Кавана?

- В паркинга на хотела.

- Ще те изпратя дотам.