Петдесет нюанса сиво

- Да, Крисчън? казах ядно и заядливо, след като той каза едно... голямо нищо. Да, трябваше да си ида. Трябваше да си взема наранената душа, да събера отломките от чувствата си и да намеря някак начин да ги излекувам.

- Успех с изпитите каза тихо той.

„Хм! Ето затова винаги изглежда самотен и изоставен от всички. Така се изпраща или разкарва някой. С пожелание за успех на изпитите!"

- О, да, благодаря! Не можех да скрия сарказма в гласа си. Довиждане, господин Грей. Завъртях се, дори се зарадвах, че не паднах този път, и без да се обръщам, изчезнах в подземния гараж.

В тъмния студен бетонен паркинг отпуснах тялото си на някаква стена и зарових глава в ръцете си. Какво си бях въобразила? От очите ми потекоха обилни нежелани сълзи. „Защо плача?" Седнах и обвих коленете си с ръце. Исках да съм малка, много малка, като точица. Може би ако успеех да се смаля, щях да успея да смаля и нечовешката болка. Сълзите мокреха коленете ми.

Плачех за загубата на нещо, което така или иначе никога не бях имала. Нелепо, нали? Оплаквах нещо, на което така и не бе даден шанс да живее моите празни и горчиви мечти и надежди.

Никога не се бях озовавала на мястото на този, когото отблъскват. Е, да, винаги бях последният избор на треньорите при състезанията по волейбол и баскетбол, но това можех да разбера

- да бягам и да правя нещо друго в същото време, като хвърляне на топка например, изобщо не ми се удаваше. Аз бях куцият кон в състезанието.

В емоционално отношение обаче никога не се бях озовавала на мястото на тези, на които им се отказва. Един цял живот, пълен с несигурност аз съм твърде бледа, твърде кльощава, неугледна, непохватна... списъкът с недостатъците ми беше безкраен. Затова винаги бях отблъсквала всички потенциални гаджета. Онова момче в групата ми по химия. То ме харесваше. Но никой, абсолютно никой досега не бе успял да запали в мен какъвто и да е интерес освен Крисчън Грей. Може би трябваше да съм по-мила с Пол Клейтьн, с Хосе Родригес, макар че се съмнявам някой от тях да е ревал в някакъв тъмен гараж по мен. Може пък просто да ми се искаше да си поплача.

„Спри! Незабавно! Подсъзнанието ми буквално крещеше в истерия, със скръстени ръце, ядосано потропваше с крак по пода.

- Качвай се в колата, прибирай се, учи. Забрави го. Веднага! И стига с тези сополиви мелодрами и това шибано самосъжаление".

Поех дълбоко дъх, опитах се да успокоя дишането си и станах. „Стегни се, Стийл!" Тръгнах към колата на Кейт, като бършех сълзите си. „Никога няма да помисля за него. Трябва просто да зачеркна тази случка и да се съсредоточа върху изпитите".

Кейт седеше на масата в хола и работеше на лаптопа си. Щом ме видя, усмивката й помръкна.

- Ана! Какво е станало?

„О, не, не и инквизицията в действие. В никакъв случай". Можех съвсем спокойно да спра да я виждам и чувам.

- Плакала си. Имаше уникалния талант да констатира очевадни за всеки неща. Какво ти направи това копеле? Лицето й направо ме плашеше.

- Нищо, Кейт.

„Всъщност това ти е проблемът, Стийл". Мисълта, че не се бе случило нищо, изкриви устата ми в кисела усмивка.

- Защо си плакала тогава? Та ти никога не плачеш!

Гласът й бе омекнал. Тя се изправи, зелените й очи бяха помръкнали и загрижени. Прегърна ме. Трябваше да кажа нещо, само и само да я накарам да ме пусне.

- Един мотор едва не ме прегази. Толкова успях да измисля, но поне засега това я накара да забрави за него.

- Господи, Ана! Удари ли те? Тя се дръпна крачка назад и ме огледа.

- Не, Крисчън ме спаси прошепнах. Но много се изплаших.

- Че как няма да се изплашиш! Как мина кафето? Ти не пиеш кафе.

- Пих чай. Всичко мина добре, нищо особено за казване, наистина. Така и не разбрах защо ме покани.

- Той те харесва, Ана каза Кейт и ме пусна.

- Вече не. Няма да се виждам повече с него. Да, успях да го кажа съвсем спокойно.

- Така ли?

Мамицата й! Пак й стана интересно. Тръгнах към кухнята, за да не вижда лицето ми.

- Да... той не е... не е за мен, Кейт казах сухо, като се опитах да вкарам в думите си нула количество емоция.

- Не те разбирам.

- Хайде стига, Кейт. Очевидно е. Обърнах се и я погледнах в очите. Беше застанала на вратата на кухнята.

- Не на мен тия каза тя. Окей, има повече пари от теб, но той има повече пари от почти всички.

- Той е просто... Свих рамене.

- За бога, Ана! Колко пъти трябва да ти казвам, че си едно голямо бебе! прекъсна ме тя. Айде, пак почна тирадите си.

- Кейт, стига! Трябва да сядам да уча отрязах я. Стана й неприятно.

- Искаш ли да видиш статията? Готова е. Хосе е направил страшни снимки.

Дали ми беше нужно още едно визуално напомняне за красивия Крисчън Грей?

- Разбира се. Трябваше ми магия, за да изработя една усмивка, и успях. Тръгнах към лаптопа и да... той беше там, гледаше ме от черно-бялата снимка и ми казваше с очи, че не ставам.