Петдесет нюанса сиво

„Засмяна като зелка. Бъди разумна, Ана, дръж се на ниво", молеше ме онова гласче. Зеленото човече светна и тръгнахме.

Вървяхме четири пресечки, докато стигнем до кафенето, и той пусна ръката ми, за да ми отвори вратата.

- Искаш ли да избереш маса, докато аз взема напитките? Какво искаш? попита той, любезен както винаги.

- Ами... за мен един английски чай, торбичката отделно.

Това го учуди.

- Не искаш кафе, така ли?

- Не съм много по кафето.

- Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?

За секунда си глътнах езика, но за щастие гласчето ме ритна в зъбите преди да отворя уста: „Не бе, тъпо момиче, не ти си захарче, пита те дали искаш захар с чая".

- Не, благодаря. Пак зазяпах грозните си пръсти.

- Искаш ли да хапнеш нещо?

- Не, благодаря.

Той кимна и отиде да вземе напитките.

Наблюдавах го тайничко, докато чакаше на опашката. Можех да го гледам цял ден... висок, с широки рамене, елегантно слаб и тези панталони как падаха от ханша по краката му... Един-два пъти прокара дългите си пръсти през вече сухата си коса, но тя си оставаше все така рошава и немирна. Как ми се искаше да съм на мястото на тези пръсти. Мислите свободно нахлуваха в съзнанието ми и лицето ми пламна. Захапах устната си и пак загледах ръцете си.

- За какво мислиш? Грей се бе върнал. Погледът му ме изяждаше.

Придобих пурпурен цвят. „Тъкмо си мислех как ми се иска да прокарам пръсти по косата ти и се питах дали е мека". Отърсих се. Той постави таблата върху елегантната кръгла дървена масичка. Подаде ми чашката, чинийката, малкото чайниче и една малка чинийка, в която бяха сложили само пакетчето чай „Туинингс Брекфаст", любимият ми чай. За себе си бе взел кафе, върху каймака на кафето бяха сложили мляко и сметана, в които плуваше оформено от кафето листо. Как ли ги правят тези формички? Премести таблата встрани, седна срещу мен и кръстоса дългите си крака. Чувстваше се така удобно в собственото си тяло. Завиждах му. Ето ме смачкана, без никаква координация, напълно неспособна да измина разстоянието от точка А до точка Б, без да падна и да си разбия мутрата.

- Та за какво си мислеше? напомни ми въпроса си той.

- Това е любимият ми чай казах тихо и задъхано. Все още не можех да повярвам, че седя срещу Крисчън Грей в кафене в Портланд. Той смръщи вежди. Знаеше, че не му казвам истината. Пуснах чая в чайника и почти веднага го извадих с лъжичката. Докато слагах използваното пакетче в чинийката, той наведе глава на една страна и ме изгледа изпитателно и дълго.

- Обичам чаят да е черен и не много силен заобяснявах се аз.

- Да, това го разбрах. Той гадже ли ти е?

„Опа... моля?"

- Кой?

- Фотографът Хосе Родригес.

Засмях се малко нервно, но ми стана любопитно. Откъде си го измисли пък това?

- О, не. Хосе ми е добър приятел и нищо повече. Как така си помисли, че ми е гадже?

- Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. Очите му ме приклещиха, исках да отместя поглед. Изключено!

- Той ми е като брат почти прошепнах.

Грей кимна, очевидно доволен от отговора ми, и се захвана с кифличката. Започна да я вади от хартиената опаковка, а това да наблюдаваш как пръстите му събличат една кифла бе невероятно усещане.

- Искаш ли? попита ме и онази потайна, неразгадаема усмивка пак заигра по устните му.

- Не, благодаря. И пак се захванах да изучавам ръцете си.

- А момчето, с което ме запозна в магазина вчера?

- Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. Ставаше много тъпо. Защо питаш?

- Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.

„Майната ти! Това се е лично моя работа! И съм нервна само

около теб, Грей".

- Мисля, че ти ми действаш така. Объркващо. Пак запламтях като майска роза, но мислено се потупах по рамото за смелостта и откровеността си. Чух как той си пое дъх рязко и дълбоко.

- Вероятно е така и в това няма нищо лошо каза тихо. Ти си много честна и пряма. Моля те, не гледай надолу, искам да виждам лицето ти.

Мъка! Погледнах го и той ми се усмихна окуражително, но пак някак загадъчно.

- Мисля, че започвам да се досещам какво мислиш. Пак чух дъха му. Вие сте мистерия, госпожице Стийл.

Мистерия? Аз?

- Няма нищо мистериозно около мен.

- Ти си така уверена.

„Тъй ли? Как го постигам това, че не ми е ясно? Удивително! Лиз и увереност? Няма начин".

- Освен когато се изчервяваш, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо? Лапна парченце кифличка и започна бавно да дъвче, без да сваля очи от мен, и разбира се, аз се изчервих като по поръчка. „Мама му стара!"

- Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората?

- Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо? Беше изненадан.

- Не отвърнах съвсем откровено.

- Това е добре.

- Но си много властен и своенравен.

Ако не се лъжа, той леко се изчерви.

- Свикнал съм да правя нещата по своя си начин и така, както намирам за добре, Анастейжа. Във всичко, което правя.