Петдесет нюанса сиво

Кейт бе казала, че е опасен. Как бе разбрала?

Той беше опасен за здравето и живота ми, защото знаех, че ще се съглася. Една част от мен искаше да каже да, другата да пищя и да бягам от тази стая и от него, и от всичко, което символизираше това помещение.

- Няма да те нараня, Анастейжа каза той съвсем искрено и знаех, че това е самата истина. Той ме хвана за ръка и ме изведе.

- Ако решиш да се съгласиш, трябва преди това да ти покажа.

Не тръгнахме надолу, както очаквах, а завихме надясно от

стаята с играчките, както я наричаше той, и тръгнахме по някакъв коридор. Минахме покрай няколко врати и стигнахме до края на коридора. Той отвори една врата. Беше спалня с огромно легло, всичко в бяло... всичко стени, под, мебели, чаршафи. Изглеждаше стерилно и студено, но гледката през огромната стъклена стена към Сиатъл беше възхитителна.

- Това ще е твоята стая. Можеш да си я обзаведеш както искаш. Да сложиш каквото искаш, в каквито цветове искаш.

- Моята стая? Очакваш да се преместя тук? Не успях да прикрия ужаса си.

- Не за през цялото време. Да речем от петък до неделя. Трябва да говорим за това, ще се разберем. Ако изобщо се съгласиш каза той колебливо и много, много тихо.

- Ще спя тук, така ли?

-Да.

- Не с теб?

- Не. Казах ти, че не спя с никого... освен с теб след като се напиеш. Каза го малко укорително.

Сви устни. Ето това не разбирах: един мил, загрижен мъж, спасява ме от алкохолно натравяне, държи нежно косата ми, докато повръщам в азалиите и това чудовище с камшици и вериги, за които си има и специална стая.

- Къде спиш ти?

- Стаята ми е долу. Ела, сигурно си огладняла.

- Странно, но някак си загубих апетит казах сприхаво.

- Трябва да се храниш, Анастейжа укори ме той и ме поведе към долния етаж.

В непоносимо огромната стая усетих силен пристъп на паника. Бях на ръба на бездна и трябваше да реша дали да скоча.

- Напълно съзнавам, че не те водя към нещо бляскаво. Напротив, този път е много мрачен. Ето защо, Анастейжа, искам да обмислиш много добре. Вероятно имаш доста въпроси каза той и тръгна към кухнята.

Имах, ама не знаех откъде да почна.

- Подписала си споразумението, значи можеш да ме питаш всичко, което не ти е ясно и което искаш да знаеш. Ще ти отговоря.

Облегнах се на бара в кухнята и го загледах как вади от хладилника чиния с различни сирена, украсена с две големи чепки бяло и червено грозде. Остави чинията на плота и почна да реже франзела.

- Седни. Посочи ми един от столовете и аз мигом изпълних командата.

„Ако ще се захващам с това, трябва да практикувам".

Осъзнах, че от момента, в който се запознахме, той винаги се бе държал така. Раздаваше команди.

- Спомена за някакви документи.

-Да.

- За какво са те?

- Освен споразумението за конфиденциалност има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа.

- А ако не се съглася да почвам изобщо?

- Няма проблем.

- Но тогава няма да имаме никаква връзка.

- Да. Няма.

- Защо?

- Защото това е единственият вид връзка, която ме интересува.

- Защо?

- Просто съм такъв. Той сви рамене.

- Как си станал такъв?

- Защо хората са такива или онакива? Трудно е да се каже. Защо някои обичат сирене, а други го мразят? Ти обичаш ли сирене? Госпожа Джоунс домакинката ми, е оставила само това за вечеря.

После извади от един шкаф две големи чинии и сложи едната пред мен.

„И говорим за сирене!"

- Какви са правилата, които трябва да спазвам?

- Написани са. Ще ги видим, след като вечеряме.

Да вечерям? Как можех да ям сега?

- Наистина не съм гладна прошепнах.

- Ще ядеш каза простичко той. Доминантният Крисчън всичко ми се изясняваше. Искаш ли още една чаша вино?

- Да, благодаря.

Той ми наля вино и седна до мен. Отпих бързо.

- Яж, Анастейжа.

Взех зърно грозде. Той сви очи неодобрително.

- Отдавна ли си така? попитах. -Да.

- Лесно ли е да се намерят жени, които искат това?

Той ме погледна учудено и каза сухо:

- Нямаш представа колко е лесно.

- Защо мен тогава? Наистина не разбирам.

- Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш каза той с ирония. Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. Гласът му стана много мрачен. Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна... Пое дълбоко въздух и преглътна.

Стомахът ми се обърна на 180 градуса. Той ме желаеше... по неговия си наистина странен начин, но този красив ексцентричен мъж ме желаеше.

- Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем казах. Аз бях пеперудата, той беше лампата. И аз щях да изгоря. Знаех го със сигурност.

-Яж!

- Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против.

Погледът му стана мек. Усмихна се истински.

- Както желаете, госпожице Стийл.

- Колко жени си имал? Бях любопитна.

- Петнайсет.

Не бяха чак толкова много, колкото си представях.

- Продължителни връзки?

- Някои от тях да.

- Наранявал ли си някоя от тях.

-Да.

- Лошо ли?

-Не.

- А мен би ли наранил?

- Какво искаш да кажеш?

- Би ли ме наранил физически?

- Ще те наказвам, когато трябва, и ще боли.