Петдесет нюанса сиво

- Пристигаме след няколко минути каза Крисчън и кръвта ми започна да блъска във вените, в ушите ми, пулсът ми се учести и целият ми организъм бе залят от мощна вълна адреналин. Той още говореше с кулата, но вече не слушах. Мислех, че ще загубя съзнание. Този мъж държеше съдбата ми в ръцете си.

Минавахме над сградите. Пред нас видях висок небостъргач с площадка за кацане. На сградата имаше голяма табела „Ескала". Сградата се приближаваше, ставаше все по-голяма и по-голяма, както и тревогата ми. Господи, дано не го разочаровам. Сигурна бях, че ще види достатъчно недостатъци в мен. Съжалих, че не бях послушала Кейт. Трябваше да взема една от нейните хубави рокли. Но от друга страна харесвах черните си джинси и зелената си тениска с цвят на мента. Бях взела черното сако на Кейт. Това за мен бе достатъчно елегантно. Стисках с все сила седалката и си повтарях: „Мога да го направя, мога да го направя". Като мантра. Небостъргачът беше под нас, окъпан в светлина.

Хеликоптерът намали скорост, снижи се, и Крисчън го приземи на покрива на сградата. Сърцето ми отново се беше качило в гърлото. Дали от изнервящото очакване, дали от облекчение, че кацнахме живи, или от страх, че ще се проваля?

Перките спряха да се въртят и вече чувах само пресекнатото си дишане. Крисчън свали слушалките си, пресегна се и свали и моите.

- Стигнахме каза тихо.

Изглеждаше напрегнат, половината му лице тъмно, половината осветено от светлините на площадката за кацане. Черно-бял рицар. Добра метафора. Изглеждаше и доста притеснен. Стиснал челюсти, присвил очи, разкопча коланите си и се наведе към мен да махне моите. Лицето му бе на няколко сантиметра от моето.

- Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? каза с молещ, дори отчаян глас. В очите му видях страст, странна, но страст.

- Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. Сама не си вярвах, защото в този миг бих направила всичко за този мъж до мен, дори и да не исках. Номерът обаче май мина и той повярва и се успокои.

Изгледа ме замислено, после ми помогна да сляза. Бяхме трийсет етажа над земята и се стреснах от усещането да си толкова високо, без да си защитен от нищо.

Крисчън ме прегърна през кръста и ме дръпна към себе си.

- Ела. И ме поведе към асансьора. Вкара някакъв код и вратите се отвориха.

Вътре беше топло. Навсякъде имаше огледала. Виждах Крисчън накъдето и да се обърнех и най-хубавото беше, че той все още ме притискаше към себе си. Виждах го във всяко огледало. Той въведе друг код и вратите се затвориха. Асансьорът се спусна надолу.

Излязохме във фоайе, където всичко беше бяло. В средата имаше кръгла маса от тъмно дърво, а на масата огромен букет бели цветя. Навсякъде по стените имаше картини. Той отвори голяма двойна врата. Тръгнахме по широк коридор, също в бяло, и влязохме в разкошна стая, очевидно всекидневната. Таванът беше много висок. „Много" не е точната дума. Беше в пъти над „много". Едната стена беше от стъкло и през нея се излизаше на балкон, от който можеше да се види цял Сиатъл.

Вдясно имаше огромен диван, на който спокойно можеха да седнат поне десет души. Бе разположен пред камина, в която пукаха дърва. Вляво беше кухнята. Всичко в нея беше бяло, само дървените части бяха черни. Имаше и висок плот за закуска поне за шест души.

До кухнята, пред стъклената стена, имаше маса за хранене с шестнайсет стола. А в ъгъла огромен роял. „О, разбира се, че как е възможно да не свири на пиано!" Навсякъде по стените имаше картини всякакви размери и форми. Всъщност апартаментът приличаше повече на галерия, отколкото на място за живеене.

- Искаш ли да пийнеш нещо? попита той.

След снощи? Майтап ли си правеше? Мина ми през ума да му кажа, че искам една маргарита, но бях прекалено нервна за шеги.

- Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания? попита пак той.

- Да, добре.

Стоях по средата на грамадната стая и се чувствах не на мястото си. Тръгнах към стъклената стена и тя се вдигна автоматично нагоре. Балконът беше пред мен. Сиатъл се простираше красив и ярък. Тръгнах обратно към кухнята. Вървенето из апартамента отнемаше време. Крисчън отвори бутилка вино.

- Какво ще кажеш за „Пули Фюме"?

- Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво казах колебливо. Сърцето ми тупаше по-бавно, но все пак доста силно. Исках да избягам.

„Той е богат. Много богат. Какво правя тук?"

„Знаеш много добре какво правиш тук" изсмя се моето друго аз.

Да, исках да съм в леглото на Крисчън Грей.

- Заповядай. Той ми подаде чашата. Тежък кристал. Отпих, Виното бе леко, свежо, с прекрасен аромат.

- Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?

Поклатих глава. „Не и за храна".

- Много голям апартамент имаш.

- Голям?

- Да, голям.

- Голям е, да. Очите му грейнаха весело. Отпих още глътка.

- Свириш ли? Кимнах към пианото.

-Да.

- Защо ли питам? Има ли нещо, което не умееш да правиш добре?