Пир за врани

— Да. И бъдете благодарни, че имам повече чест от някои. — Петир се намръщи ядосано. — Прочетох вашата декларация и чух настояванията ви. Сега чуйте моите. Махнете войските си. Върнете се по домовете си и оставете сина ми на мира. Лошо управление имаше, няма да го отрека, но това беше работа на Лиза, не моя. Дайте ми само година и с помощта на лорд Нестор обещавам, че няма да имате никакъв повод за негодувание.

— Щом казвате — отвърна Белмур. — Но как можем да ви повярваме?

— И смеете да ме наричате неблагонадежден? Не аз извадих стомана на преговори. Пишете за закрила на лорд Робърт и в същото време му отказвате храна. Това трябва да приключи. Не съм воин, но ще се бия, ако не вдигнете тази обсада. В Долината има и други лордове освен вас, а Кралски чертог също ще ми прати хора. Ако искате война, кажете го и Долината ще се облее в кръв.

Алайн долови съмнението в очите на лордовете декларанти.

— Една година не е толкова дълъг срок — призна лейди Уейнууд. — Есента свършва и трябва да се запасим за зимата.

Белмур се окашля.

— И в края на тази година…

— …ако не съм въдворил ред в Долината, ще отстъпя доброволно като лорд-протектор — обеща им Петир.

— Изглежда ми честно — подхвърли лорд Нестор Ройс.

— Не трябва да има никакви санкции — настоя Темпълтън. — Никакви приказки за измяна или бунт. Трябва да се закълнете и затова.

— С радост — отвърна Петир. — Имам нужда от приятели, не от врагове. Ще извиня всички ви, писмено, ако желаете. Дори Лин Корбрей. Брат му е добър човек, не е нужно да позорим един благороден дом.

Лейди Уейнууд се обърна към другите лордове.

— Господа, вероятно можем да го обмислим?

— Не е нужно. Ясно е, че той спечели. — Сивите очи на Бронзовия Йон се задържаха върху Петир Белиш. — Не ми харесва, но изглежда, ще имате своята една година. Гледайте да я използвате добре, милорд. Не всички сме излъгани. — Дръпна вратата толкова силно, че за малко да я извади от пантите.

След това имаше нещо като пир, макар Петир да беше принуден да се извини за скромната трапеза. Робърт го доведоха в жакет в синьо и кремаво и той доста изящно изигра ролята си на малък владетел. Бронзовия Йон го нямаше — вече си беше тръгнал от Орлово гнездо за дългото спускане, като сир Лин Корбрей преди него. Другите останаха с тях до заранта.

„Той ги омагьоса“, помисли Алайн, докато лежеше същата нощ в леглото си, заслушана във воя на вятъра зад прозорците. Не можеше да каже откъде бе дошло това подозрение, но щом й мина през ума, не я остави да заспи. Въртеше се неспокойно в постелята и го подмяташе като куче стар кокал. Най-сетне стана, облече се и излезе. Гретчел спеше.

Петир все още беше буден, драскаше някакво писмо.

— Алайн. Мила моя. Какво те води тук толкова късно?

— Искам да разбера какво ще стане след една година. Той остави перото.

— Редфорт и Уейнууд са стари. И двамата може да умрат. Или поне единият. Джилууд Хънтър ще бъде убит от братята си. Най-вероятно от младия Харлан, който уреди смъртта на лорд Еон. Готов ли е за петак, готов е и за сребърник, както съм казвал винаги. Белмур е покварен и може да бъде купен. С Темпълтън ще се сприятеля. Бронзовия Йон ще продължи да е враждебен, опасявам се, но докато е сам, няма да е кой знае каква заплаха.

— А сир Лин Корбрей?

Светлината на свещта блещукаше игриво в очите му.

— Сир Лин си остава моят неумолим враг. Той ще говори за мен с презрение и омраза на всеки, когото срещне, и ще е готов да вложи меча си във всеки таен заговор, за да ме свали.

В този миг подозрението й се превърна в убеждение.

— И как ще го възнаградите за тази служба? Кутрето се изсмя високо.

— Със злато, момченца и обещания, разбира се. Вкусовете на сир Лин са елементарни, миличкото ми. Единственото, което обича, е злато, момченца и убийства.

ЦЕРСЕЙ

Кралят се цупеше.

— Искам да седна на Железния трон — каза й. — Ти винаги даваше на Джоф да сяда там.

— Джофри беше на дванайсет.

— Но аз съм кралят. Тронът си е мой.

— Кой ти каза това? — Церсей задържа дъха си, за да може Доркас да стегне по-здраво корсажа й. Беше голямо момиче, много по-силна от Сенел, но и по-тромава.

Лицето на Томен се изчерви.

— Никой.

— Никой? Така ли наричаш лейди съпругата си? — В целия този бунт кралицата надушваше ръката на Марджери Тирел. — Ако ме лъжеш, няма да имам друг избор, освен да повикам Пейт и да заповядам да го напердашат до кръв. — Пейт беше „момчето за камшика“ наТомен, както и за Джофри преди него. — Това ли искаш?

— Не — измрънка нацупено кралят.

— Кой ти каза?

Момчето пристъпи неловко на място.

— Лейди Марджери. — Поне съобрази да не я нарече „кралица“ пред майка си.

— Така е по-добре. Томен, аз трябва да решавам трудни неща, неща, за които все още си много малък, за да ги разбереш. Не ми трябва някакво малко глупаво момченце, което да си играе на трона зад мене и да ме отвлича с детинските си въпроси. Предполагам, че според Марджери трябва да присъстваш и на заседанията ми на съвета също така?

— Да — призна той. — Тя казва, че трябва да се науча да бъда крал.