Пир за врани

— Като станеш по-голям, можеш да присъстваш на толкова съвети, колкото пожелаеш — каза Церсей. — Но те уверявам, скоро ще ти омръзнат. Робърт обикновено заспиваше на заседанията. — „Когато изобщо присъстваше“. — Предпочиташе да гони дивеч и да пуска соколи, а досадните неща да оставя на стария лорд Арин. Помниш ли го?

— Той умря от болен корем.

— Така е, горкичкият. Но щом гориш от желание да учиш, може би ще научиш всички имена на кралете на Вестерос и на Ръцете, които са им служили. Утре сутринта можеш да ми ги изброиш.

— Да, мамо — отвърна послушно кралят.

— Ето, това вече е доброто ми момче.

Властта беше нейна. Церсей нямаше намерение да я отстъпи, докато Томен не навършеше пълнолетие. „Аз чаках, и той може да чака. Чаках половин живот“. Играла си беше ролята на усърдната дъщеря, на свенливата младоженка, на покорната съпруга. Търпяла беше пиянските пристъпи на Робърт, ревността на Джайм, подигравките на Ренли, Варис с неговите подхилвания, Станис с непрестанното му скърцане със зъби. Примирявала се беше с Джон Арин, с Нед Старк и беше понасяла своя зъл, коварен и смъртно опасен брат джудже, и през всичкото това време си беше обещавала, че един ден ще дойде нейният ред. „Ако Марджери Тирел си мисли да ми отнеме часа под слънцето, ще трябва адски добре да си помисли“.

Все пак това начало развали настроението й за закуската и то не се подобри скоро. Останалата част от сутринта прекара с лорд Джилс и счетоводните му книги — слушаше го да кашля за звезди, елени и дракони. След него я посети лорд Води, за да докладва, че първите три дромона са пред довършване, и да изпроси още злато, за да ги доизпипат с цялото полагащо им се великолепие. Кралицата с удоволствие удовлетвори молбата му. Лунното момче подскачаше, докато обядваше с членове на търговските гилдии и слушаше оплакванията им от „врабците“, които обикаляха по улиците и спяха по площадите. „Май ще трябва да хвърля златните плащове да изгонят тези врабци от града“, мислеше Церсей, когато й се натрапи Пицел.

В последно време Великият майстер се държеше много кисело на съветите. На последното заседание с горчивина се беше оплакал от хората, които Аурейн Водите беше избрал за капитани на новите й дромони. Водите бе решил да даде корабите на по-млади мъже, докато Пицел държеше на опита и настояваше командването да се повери на капитани, оцелели от пожарите на Черна вода. „Изпитани мъже с доказана вярност“ ги беше нарекъл. Церсей ги наричаше старци и взе страната на лорд Води.

— Единственото, което са доказали тези ваши капитани, е, че могат да плуват — бе казала. — Никоя майка не бива да надживее децата си и никой капитан — кораба си. — Пицел бе приел упрека с голямо раздразнение.

Днес не изглеждаше чак толкова кисел и дори успя да докара някакво подобие на усмивка.

— Добра вест, ваше величество — заяви той. — Виман Мандърли е изпълнил заповедта ви и е обезглавил луковия крал на лорд Станис.

— Знаем ли го със сигурност?

— Главата и ръцете му са набучени над стените на Бял пристан. Лорд Виман се кълне в това, а хората на Фрей го потвърждават. Видели са главата, с лук в устата. И ръцете, едната се познава по отрязаните пръсти.

— Много добре — отвърна Церсей. — Пратете птица на Мандърли и го уведомете, че скоро синът ще му бъде върнат, след като доказа лоялността си.

Скоро в Бял пристан щеше да се възстанови кралският мир, а Рууз Болтън и копелето му обкръжаваха Рова Кайлин от юг и от север. Вземеха ли Рова, щяха да обединят силите си и да разчистят железните и от Тореново поле и Дълбоки лес. Това щеше да им спечели съюза на останалите знаменосци на Нед Старк, щом дойдеше време да тръгнат срещу лорд Станис.

Междувременно на юг Мейс Тирел беше вдигнал цял град от шатри извън Бурен край и разполагаше с две дузини мангонели срещу масивните стени на замъка, без никакъв видим резултат засега. „Воинът лорд Тирел — помисли кисело кралицата. — Гербът му трябва да е седящ на задника си дебелак“.

Същия следобед дойде намръщеният браавошки посланик за аудиенцията си. Церсей го беше отлагала две седмици и с радост щеше да го отложи още за година, но лорд Джилс твърдеше, че повече не може да се оправя с този човек… макар кралицата да се чудеше дали Джилс може да се оправя с каквото и да било, освен да кашля.

Нохо Димитис, така се наричаше браавосецът. „Дразнещо име за дразнещ човек“. Гласът му също беше дразнещ. Церсей помръдваше на стола си, докато слушаше брътвежите му и се чудеше колко още трябва да търпи надутите му хвалби. Зад нея се издигаше Железният трон, с шиповете и ръбовете му, мятащи криви сенки по пода. Само кралят или неговата Ръка можеха да сядат на самия трон. Церсей седеше в подножието му на стол от позлатено дърво, отрупан с пурпурни възглавнички.

Браавосецът млъкна да си поеме дъх и тя се възползва от шанса си.

— Този въпрос е по-уместен за нашия лорд-ковчежник. Отговорът явно не задоволи благородния Нохо.

— Шест пъти говорих вече с лорд Джилс. Той ми кашля и ми се извинява, ваше величество, но златото така и не идва.